— Вие сте децата на Лиза Сато, нали? Активистката за криоправа?
— Ами… да. — Не го бяха инструктирали дали да пази това в тайна, но Матсън-сан явно така или иначе го знаеше.
Матсън-сан отпи от чая и смръщи чело.
— На мен никой нищо не ми казва. Но, ами… ако искаш да се обадя на полицията, преди бараярците да са се върнали, мога да…
Джин скочи на крака, като едва се събори стола си, и извика ужасено:
— Не!
Матсън-сан се поля с горещия чай, изпсува, остави чашата на плота и изтри ръка в панталона си.
— Точно полицаите отведоха мама! — каза Джин.
— Да се обадя на роднините ви тогава?
— Не! Това е по-лошо дори!
— Ами… Значи вие двамата не сте… тук против волята си, така ли?
— Естествено, че не сме! Майлс-сан ни помага! — Обмисли набързо събитията дотук и се поправи: — Е, поне се опитва. — А после, понеже това му прозвуча твърде слабо и неблагодарно, добави: — Преди него никой не се е опитвал. — Което без съмнение отговаряше на истината.
Матсън-сан се почеса по главата и направи физиономия.
— Хм. — Взе отново чашата си. — Е, ако си промените решението, можеш да ми кажеш, става ли? — Джин го погледна ядосано и Матсън-сан побърза да вдигне успокоително ръка. — Просто се опитвам да помогна.
На Джин му идеше да извика: „Ако така ще ни помагаш, недей!“, но не би могъл да каже нещо толкова грубо, затова се задоволи с:
— Добре. Но няма. В смисъл — няма да си променим решението.
Матсън-сан сви рамене и излезе. Джин си събра парите и хукна към горния етаж да ги скрие.
Понеже трима от четиримата гости във владенията на мадам Сузе, които Майлс би искал да разпита, все още бяха в безсъзнание, благословен да е Роик, той, по липса на друг избор, започна с мадам Сато.
Седнала на тясното легло в изолатора с неговите стъклени стени и меко осветление, мадам Сато изглеждаше бледа и изтощена, но иначе беше в завидна форма като за прясно съживен човек. Облечена беше в чиста болнична нощница и топъл халат — всеки допълнителен кат й осигуряваше защита както срещу бацили, така и срещу любопитни очи. Майлс подозираше — не, знаеше го със сигурност покрай множеството си престои в болнични заведения, — че второто често е много по-важно за духа на пациента от първото. Айко беше измила косата й от предпазващия гел и сега тъмните кичури се спускаха като коприна по раменете й.
Майлс влезе в изолатора. Питаше се дали изглежда като заплаха в нейните очи, или просто й изглежда странен. Трудно беше да се прецени от суровия й поглед. Той нагласи филтриращата маска върху лицето си и се изкашля.
— Добър ден, мадам Сато. Казвам се Майлс Воркосиган. — Усмихна се насърчително, после си даде сметка, че тя не може да види усмивката му. — Съжалявам за маската. Доктор Дърона казва, че имунната ви система бързо влиза в релси, така че скоро изискванията за стерилност ще отпаднат и ще можем да ви изведем оттук.
— Вие лекар ли сте? — Гласът й още беше дрезгав, но проблеми с артикулацията не се долавяха.
— Не. Съживяването ви беше извършено от Рейвън Дърона, специалист от Ескобар. Той работи за мен — добави благоразумно Майлс. Да й обясни кой е и какъв е в действителност Рейвън би било почти непосилна задача.
— Видях го вече. — Тя преглътна — отчасти от нерви, предположи Майлс, отчасти защото още свикваше с възобновения контрол върху собственото си тяло. — Той къде е? Разбрах, че съм в Нортбридж. — От тона й личеше, че се съмнява в това. Че се съмнява във всичко всъщност.
Майлс се огледа. От изолатора се виждаше само тъмната и празна реанимационна зала, която нямаше прозорци към външния свят.
— Намираме се в Нортбридж, уверявам ви. В една стара криоинсталация в южните предградия, която е прекратила дейността си отдавна и впоследствие е била окупирана от група предприемчиви бездомници.
— Казаха, че децата ми били при вас… — Гърлото й се стегна и последната дума едва се чу.
Майлс не беше довел децата, защото предишният провал още го изправяше на нокти. Май беше сбъркал.
— Да, Джин и Мина са на сигурно място в бараярското консулство. — И понеже жената, изглежда, не знаеше дали да приема това като утеха, или като заплаха, Майлс добави: — Всичките животинки на Джин са при него, дори соколът Жиро и старата ви котка, така че той е доволен. А Мина се води по батко си. — Позоваването на пътуващия зоопарк би трябвало да я убеди в искреността му.
— Бараярското консулство? Защо? — Тя преглътна отново. — Кой сте вие? И защо сте тук? — Не добави: „Защо аз съм тук?“, но въпросът така или иначе се подразбираше, реши Майлс.
— А вие какво си спомняте?
Лиза Сато стисна решително устни.
Майлс опита от друг ъгъл: