Последното, което си спомням, е изражението на единия полицай. Той стои и ме гледа как изплувам от мрака, окървавен от глава до пети. Отначало изглежда облекчен, като ме вижда да се отдалечавам, накуцвайки, от шахтата. После лицето му се променя и облекчението изчезва от очите му, защото осъзнава, че кръвта не е моя.
20.
Няколко часа след произшествието се свестявам на легло в Принстънския медицински център. До мен седи Пол, радостен да ме види най-сетне в съзнание. Пред вратата стои полицай. Някой ме е преоблякъл в хартиена престилка, която шумоли като памперс, когато се надигам да седна. Под ноктите ми има черна засъхнала кръв, а из въздуха се носи мирис, който помня от предишния си престой в болница. Мирис на болест, дезинфекция и лекарства.
— Том — казва Пол.
Подпирам се на лакът, за да го погледна, но из ръката ми пробягва остра болка.
— Внимавай! — възкликва той и се навежда над мен. — Лекарят казва, че рамото ти е контузено.
Съзнанието ми постепенно се прояснява и започвам да усещам болка под превръзката.
— Какво стана с теб долу?
— Глупава история. Реагирах, без да мисля. След като тръбата избухна, не можех да се върна при Чарли. Всичката пара идваше право към мен. Излязох през най-близката шахта и полицаите ме докараха тук.
— Къде е Чарли?
— В спешното отделение. Не пускат при него никого.
Гласът му е станал безизразен. Той разтрива очи и се озърта към вратата. Дребна старица преминава пъргаво по коридора с инвалиден стол, досущ като хлапе на скейтборд. Полицаят я гледа, но не се усмихва. Наблизо върху плочките е изправена жълта табела: „Внимание, влажен под“.
— Добре ли е? — питам аз.
Пол не откъсва очи от вратата.
— Не знам. Уил казва, че когато го намерили, бил точно до спуканата тръба.
— Уил ли?
— Уил Клей, приятелят на Чарли. — Пол опира ръка на ръба на леглото. — Той те измъкна.
Опитвам да си припомня, но виждам само тъмни силуети, обгърнати в мътния ореол на фенерите.
— Двамата с Чарли си сменили дежурствата, когато тръгнахте да ме търсите — добавя Пол.
В гласа му звучи дълбока печал. Мисли, че е виновен за всичко.
— Да се обадя ли на Кати, че си тук? — пита той.
Поклащам глава. Искам първо да си възвърна самообладанието.
— Ще й позвъня по-късно.
Старицата минава за втори път и сега забелязвам, че левият й крак е гипсиран от коляното надолу. Косата й е чорлава, панталоните — навити над коленете, но в очите й трептят весели искрици. Мимоходом хвърля на полицая предизвикателна усмивка, сякаш не е счупила крак, а току-що се е чупила от затвора. Веднъж Чарли ми каза, че понякога престарелите пациенти се радват на някое падане или дребно заболяване. Загубената битка им напомня, че все пак печелят войната. Изведнъж усещам с болезнена сила липсата на Чарли, глухата тишина на мястото на гласа му.
— Сигурно е загубил много кръв — казвам аз.
Пол се вглежда в ръцете си. В тишината чувам хъхрене през преградата между моето легло и съседното. В този момент влиза лекарка. Полицаят на входа докосва лакътя на бялата й престилка и когато тя спира, двамата тихо си разменят няколко думи.
— Томас? — казва тя и застава до леглото ми леко навъсена, с бележник в ръка.
— Да.
— Аз съм доктор Дженсън. — Тя минава от другата страна на леглото, за да огледа ръката ми. — Как се чувстваш?
— Добре. Как е Чарли?
Тя опипва рамото ми не много силно — само колкото да ме накара да трепна.
— Не знам. Откакто го докараха, лежи в реанимацията.
Главата ми е замътена и не осъзнавам какво означава, че тя познава Чарли по име.
— Ще оздравее ли?
— Рано е да се каже — отвръща тя, без да ме поглежда.
— Кога ще можем да го видим? — пита Пол.
— Всичко по реда си. — Лекарката пъхва ръка под гърба ми и ме повдига. — А сега как се чувстваш?
— Добре.
Тя притиска ключицата ми с два пръста.
— Ами сега?