— Чарли работи като санитар…
— А къде беше Пол Харис?
За момент благодушната фасада изчезва. От очите й сякаш се вдига завеса, зад която няма и помен от добрата, възпълна женица.
— Трябва да почнеш да мислиш за себе си, Том.
Не знам дали това е заплаха или предупреждение.
— Твоят приятел Чарли е в същия кюп — казва тя. — Ако оцелее. — Изчаква да осъзная думите й. — Кажи ми истината.
— Казах я.
— Пол Харис напусна аудиторията, преди да свърши лекцията на доктор Тафт.
— Да.
— Знаеше къде е кабинетът на Стийн.
— Нали работеха заедно. Да.
— Негова ли беше идеята да влезете с взлом в музея на изкуствата?
— Той имаше ключове. Не сме влизали с взлом.
— И да претърсите бюрото на Стийн пак беше негова идея.
Излишно е да отговарям. В момента няма правилни отговори.
— Пред кабинета на доктор Тафт той избяга от университетската полиция, Том. Защо?
Не би ме разбрала, а и не иска да разбере. Знам накъде ме води, но не мога да мисля за друго, освен за Чарли.
Ако оцелее.
— Той е отличен студент, Том. Само шестици. Ето академичната му справка. После доктор Тафт узна за плагиатството. Според теб кой е казал на Тафт?
Дума по дума, тухла по тухла — сякаш важното е да се изгради стена между двама приятели.
— Уилям Стийн — отговаря си тя, защото знае, че повече няма да й съдействам. — Представи си как се е почувствал Пол. Колко ли се е ядосал?
Внезапно на вратата се почуква. Преди да кажем и дума, тя се отваря.
— Детектив — казва някакъв друг полицай.
— Какво има.
— Искат да разговарят с вас.
— Кой?
Полицаят поглежда визитната картичка в ръката си.
— Декан от колежа.
Детектив Гуин остава да седи още една-две секунди, после става и тръгва към вратата.
След нейното излизане настава напрегната тишина. Чакам дълго, но тя не се връща. Накрая сядам в леглото и започвам да търся ризата си. До гуша ми е дошло от болници, а с контузената ръка и сам ще се справя. Искам да видя Чарли, искам да знам какво са казали на Пол. Якето ми виси на закачалката и аз предпазливо измествам тежестта си, за да стана от леглото.
Точно тогава дръжката на вратата се завърта и детектив Гуин отново пристига.
— Можеш да си вървиш — рязко казва тя. — От деканата ще те потърсят.
Чудя се какво ли е станало навън. Тя ми подава визитна картичка и ме поглежда втренчено.
— Но искам да си помислиш за онова, което казах, Том.
Кимвам.
Тя сякаш иска да добави още нещо, но прехапва език. Обръща се мълчаливо и излиза.
Преди вратата да се затвори докрай, нечия ръка я задържа. Настръхвам, очаквайки декана. Но този път виждам приятелско лице. Джил е пристигнал с дарове. В лявата си ръка носи точно каквото ми трябва — чисти дрехи.
— Добре ли си? — пита той.
— Да. Какво става?
— Обади ми се Уил Клей. От него разбрах всичко. Как ти е рамото?
— Добре е. Той каза ли нещо за Чарли?
— Малко.
— Добре ли е?
— По-добре, отколкото при постъпването. Има нещо странно в начина, по който го казва.
— Какво става? — питам аз.
— Нищо — казва Джил след дълго мълчание. — Ченгетата разпитаха ли те?
— Да. И Пол също. Видя ли го отвън?
— Да, в чакалнята. Ричард Къри е с него.
Надигам се от леглото.
— Тъй ли? Защо?
Джил свива рамене и оглежда болничната престилка.
— Да ти помогна ли?
— За какво?
— Да се облечеш.
Не знам дали се шегува.
— Мисля, че и сам ще се справя.
Той се усмихва, докато с усилие смъквам престилката.
— Хайде да видим как е Чарли — казвам аз. Вече се чувствам малко по-стабилен.
Но Джил почва да се колебае.
— Какво има?
По лицето му се изписва странно изражение — на притеснение и гняв едновременно.
— Снощи с него се сдърпахме здравата, Том.
— Знам.
— Не, след като вие с Пол излязохте. Наговорих му неща, които не биваше да казвам.
Спомням си колко чиста бе стаята тази сутрин. Ето защо не е спал Чарли.
— Няма значение — казвам аз. — Да вървим при него.
— В момента той няма да иска да ме види.