— Разбира се, че ще иска.
Джил плъзва пръст по горната си устна, после казва:
— Така или иначе, лекарите не дават да го безпокоим. Ще дойда по-късно.
Той вади ключовете от джоба си и очите му стават печални. Най-сетне слага ръка върху дръжката на вратата.
— Обади ми се в „Бръшляна“, ако ти трябва нещо.
Вратата безшумно се завърта на пантите и Джил прекрачва в коридора.
Полицаят е изчезнал, дори и старицата с инвалидния стол не се вижда никаква. Някой е отнесъл жълтата табела. Чакам Джил да се озърне, но той продължава напред. Преди да кажа нещо, той завива зад ъгъла и изчезва.
Веднъж Чарли ми описа какво са причинили на човешките отношения епидемиите от миналите векове, как болестите са карали хората да бягат от заразените и да се страхуват от здравите, додето се стигнало дотам, че родители и деца не сядали на една маса, а семействата взели да се разпадат. Ако си сам, няма начин да се заразиш, казах тогава аз, съчувствайки на онези, които търсели спасение далече в провинцията. Чарли ме погледна и с десетина думи изложи най-добрия аргумент в полза на лекарите, който съм чувал някога, а според мен аргументът се отнася със същата сила и до приятелството. Може би, каза той. Но няма начин и да оздравееш.
Чувството, което изпитах, докато гледах как Джил си отива — и което ми напомни за думите на Чарли — ме спохожда отново само след броени минути, когато влизам в чакалнята и заварвам Пол да седи сам — сега и двамата сме самотници, всеки ще се оправя както може. Пол изглежда някак не на място: седи сам-самичък сред дългата редица бели пластмасови столове, подпира главата си с две ръце и гледа пода. Винаги заема тази поза, когато е дълбоко замислен — двата лакътя върху коленете, пръстите сплетени зад тила. Вече не помня колко нощи съм се будил, за да го видя седнал точно така зад бюрото с молив между пръстите и разгърнат бележник под лъча на вехтата лампа.
При този спомен първият ми импулс е да го попитам какво е открил в дневника. Дори и след всичко станало искам да знам; искам да помогна; искам да му напомня за старото съдружие, та да не се чувства самотен. Но като го виждам как седи и се бори с някаква мисъл, устоявам на изкушението. Трябва да си припомня колко каторжен труд хвърли, след като аз напуснах, колко пъти сядаше на закуска със зачервени очи и колко нощи сме му носили черно кафе от денонощния магазин. Ако някой може да пресметне саможертвите му за книгата на Колона, да ги изброи както затворниците драскат чертички по стената за всеки изминал ден, то пред тях моят скромен принос направо бледнее. Той търсеше съдружие преди месеци, когато му го отказах. Сега не мога да предложа нищо друго, освен компания.
— Хей — тихо казвам аз и пристъпвам до него.
Той се изправя.
— Том…
Очите му са кървясали.
— Добре ли си? — питам аз.
Той разтрива с ръкав лицето си.
— Да. Ами ти?
— Нищо ми няма.
Пол поглежда ръката ми.
— Ще мине — казвам аз.
Преди да му разкажа за Джил, в чакалнята влиза млад лекар с рядка брадичка.
— Добре ли е Чарли? — пита Пол.
Гледайки лекаря, аз усещам някакъв призрачен сблъсък, също както когато стоиш на перона и покрай теб профучава влак. Облечен е с бледозелена престилка — същият цвят като стените на болницата, където се възстановявах след катастрофата. Кисело-горчив цвят, напомнящ за смес от смачкани маслини и диви лимони. Терапевтката ми казваше да не гледам надолу, никога нямало да се науча да ходя, ако все зяпам пироните в крака си. Гледай напред, казваше тя. Винаги напред. И аз гледах зелените стени.
— Състоянието му е стабилно — казва човекът с престилката.
Стабилно, мисля си аз. Лекарска приказка. След като спряха кръвотечението от крака ми, два дни бях стабилен. С други думи, умирах по-бавно, отколкото дотогава.
— Може ли да го видим? — пита Пол.
— Не — казва лекарят. — Чарли все още е в безсъзнание.
Пол се колебае, сякаш „стабилен“ и „в безсъзнание“ взаимно се изключват.
— Ще оздравее ли?
Лекарят ни поглежда със съчувствие, но уверено казва:
— Мисля, че най-лошото мина.
Пол се усмихва измъчено и му благодари. Не казвам на Пол какво означава този отговор. В спешното отделение си мият ръцете, бършат пода и чакат следващата носилка. Най-лошото е минало за лекарите. За Чарли тепърва започва.
— Слава богу — тихо прошепва Пол.