И като го гледам, като виждам как по лицето му се разлива облекчение, аз осъзнавам нещо. Изобщо не съм вярвал, че Чарли ще умре от онова, което се случи долу. Нито за миг.
Докато се изписвам, Пол почти не говори. Само по някое време промърморва колко жесток бил Тафт към мен в кабинета си. Няма много формалности — само да подпиша един-два формуляра и да си покажа студентската книжка. Докато се мъча да изпиша името си с пострадалата ръка, усещам, че деканът вече е била тук да замаже положението. Отново се питам какво ли е казала на детективите, та да ни пуснат.
После си спомням какво ми каза Джил.
— Къри е бил тук?
— Тръгна си малко преди да излезеш. Не изглеждаше добре.
— Защо?
— Беше със снощния костюм.
— Знаеше ли за Бил?
— Да. И сякаш си мислеше… — Пол не довършва. — Каза ми: „Ние с теб се разбираме, синко“.
— Какво означава това?
— Не знам. Мисля, че ми прощаваше.
— Прощаваше ти?
— Каза ми да не се тревожа. Всичко щяло да бъде наред.
Замръзвам на място.
— Как може да си помисли, че ти си го сторил? Ти какво му каза?
— Казах му, че не съм аз. — Пол се колебае. — Не знаех какво друго да кажа, затова му разправих какво съм открил.
— В дневника?
— Не ми хрумваше друго. Той изглеждаше съсипан. Каза, че не можел да спи, толкова се тревожел.
— За какво?
— За мен.
— Виж — казвам аз, защото вече долавям в гласа му колко го е потресъл разговорът с Къри. — Той не знае какво говори.
— „Ако знаех какво ще направиш, щях да постъпя другояче.“ Това е последното, което ми каза.
Сърбят ме ръцете да спипам Къри за гушата, но с усилие си напомням, че за Пол той е почти като баща.
— Какво ти каза онази от полицията? — пита Пол, за да смени темата.
— Опита се да ме сплаши.
— И тя ли мислеше като Ричард?
— Да. Опитаха ли се да изкопчат от теб самопризнание?
— Преди това дойде деканът и ми каза да не отговарям на никакви въпроси.
— Какво ще правиш сега?
— Тя ме посъветва да си намеря адвокат.
Казва го тъй, сякаш ще му е по-лесно да намери василиск или еднорог.
— Ще измислим нещо — уверявам го аз.
След като приключвам с формалностите по изписването, двамата излизаме навън. Близо до входа стои полицай, който ни оглежда внимателно, докато вървим към него. Насреща ни лъхва студен вятър.
Тръгваме пеш към студентското градче. Улиците са пусти, небето притъмнява. По тротоара край нас минава доставчик на пица с велосипед. Зад него остава диря от ароматна пара и докато засилващият се вятър подмята из въздуха снежен прах, стомахът ми се обажда да напомни, че отново сме между живите.
— Ела с мен в библиотеката — казва Пол, когато наближаваме Насау стрийт. — Искам да ти покажа нещо.
Той спира на пешеходната пътека. Отвъд белия двор е Насау Хол. Спомням си за крачолите, развени над купола, и за липсващия език на камбаната.
— Какво ще ми покажеш?
Пол е пъхнал ръце в джобовете и крачи с наведена глава срещу вятъра. Минаваме през портата Фицрандолф, без да поглеждаме назад. Според легендата оттук можеш да влизаш колкото си искаш, но излезеш ли само веднъж, никога няма да се дипломираш.
— Винсънт ми рече да не вярвам на приятели — казва Пол. — Приятелите били вятърничава работа.
Пред нас минава група туристи с екскурзовод. Приличат на коледари. Натаниъл Фицрандолф подарил терена за изграждането на Насау Хол, обяснява екскурзоводът. Погребан е на мястото на днешното гробище „Холдър“.
— Когато тръбата избухна, не знаех какво да правя. Не бях осъзнал, че Чарли влезе в тунела само заради мен.
Продължаваме към библиотеката. В далечината се виждат мраморните сгради на някогашните дружества за диспути — „Перуката“, клубът на Джеймс Медисън, и Клиософското дружество на Аарон Бър. Зад нас продължава да долита гласът на екскурзовода и ме обзема все по-силното чувство, че тук съм само посетител, турист, че още от първия си ден в Принстън вървя по тунел през мрака, също както се промъквахме през земните недра към двора на общежитието „Холдър“.
— После те чух как изтича към него. Ти не даваше пет пари какво става долу. Интересуваше те само, че Чарли е ранен. — Пол ме поглежда за пръв път. — Чух те да викаш за помощ, но не виждах нищо. Бях твърде изплашен, за да помръдна. Само едно си мислех: що за приятел съм аз? Аз съм вятърничавият приятел.