Рязко спирам.
— Пол, не говори така.
Стигнали сме в заснежения централен двор на „Ийст Пайн“ — правоъгълна сграда с колонади, напомняща манастир. Изведнъж баща ми се завръща като сянка по стените, защото осъзнавам, че още преди да се родя, той е крачил по тия пътеки и е виждал същите стени. Сега вървя по неговите стъпки, без дори да го знам, защото и двамата не сме оставили ни най-малка следа на това място.
Пол се обръща, вижда ме спрял на място и за момент ние сме единствените живи същества между каменните стени.
— Трябва — казва той. — Защото, когато ти кажа какво открих в дневника, всичко друго ще ти се стори дреболия. А то не е дреболия.
— Само ми кажи, че е толкова голямо, колкото се надявахме.
Защото ако наистина е така, поне сянката на баща ми ще остане завинаги.
Гледай напред, изрича в главата ми терапевтката. Винаги напред. Но и днес, както тогава, ме обкръжават стени.
— Да — отговаря Пол, който отлично разбира какво имам предвид. — Голямо е.
Лицето му грейва за миг, подчертавайки тия три думи, и аз отново потъвам в миналото, обхванат от чувство, на което само съм се надявал. Сякаш баща ми е постигнал невъобразимото — възкръснал е, за да си възвърне изгубената чест.
Не знам какво ще ми каже Пол, но мисълта, че може да надхвърли най-смелите ми мечти, ме връща към едно усещане, загубено безкрайно отдавна. Кара ме отново да погледна напред и да видя нещо пред себе си. Нещо друго, освен стена. Дава ми надежда.
21.
По пътя към „Файърстоун“ се разминаваме с Кари Шоу, която познавам от миналогодишния курс по английска литература. Тя мимоходом ни поздравява. С нея често си разменяхме многозначителни погледи в аудиторията, преди да срещна Кати. Питам се колко се е променила от тогава насам. И дали вижда колко съм се променил аз.
— Сега ми се струва такава случайност, че хлътнах по „Хипнеротомахия“ — казва Пол, докато продължаваме на изток към библиотеката. — Всичко беше тъй косвено, тъй непряко. Както е било и за баща ти.
— Срещата с Макбий, искаш да кажеш.
— И с Ричард. Ами ако не се познаваха? Ако не бяха посещавали заедно онези лекции? Ами ако аз не бях прочел книгата на баща ти?
— Тогава нямаше да сме тук.
Отначало той приема думите ми небрежно, после осъзнава какво имам предвид. Без Къри, Макбий и „Документът Беладона“ ние с Пол никога нямаше да се срещнем. Щяхме да се разминаваме по алеите както преди малко с Кари, да се поздравяваме мимоходом и да си мислим разсеяно, че е срамота след четири години в колежа още да виждаш толкова много непознати лица.
— Понякога — казва Пол — се питам защо трябваше да срещна Винсънт. Защо трябваше да срещна Бил? Защо трябва вечно да избирам най-дългия път до целта?
— Какво искаш да кажеш?
— Забеляза ли, че и указанията от дневника на Генуезеца не водят право към целта? Четири на юг, десет на изток, две на север, шест на запад. Движат се в един голям кръг. Накрая стигаш почти там, откъдето си тръгнал.
Най-сетне разбирам връзката: дългата верига от обстоятелства, лъкатушенето на неговото пътешествие с „Хипнеротомахия“ през времето и пространството — от двама приятели в Принстън по времето на баща ми към трима мъже в Ню Йорк, после към баща и син в Италия и сега отново към други двама приятели в Принстън. Всичко това напомня странните гатанки на Колона с техните указания, които накрая се връщат пак към началото.
— Не смяташ ли, че е било логично именно баща ти да ме запали по „Хипнеротомахия“? — пита Пол.
Стигаме до входа. Пол отваря вратата и двамата бързо влизаме вътре. Сега сме в старинното сърце на студентското градче — здание, изградено от камък. През летните дни, когато наоколо фучат коли със смъкнати стъкла и надути до дупка касетофони, а цялата студентска общност не носи нищо друго, освен шорти и тениски, сгради като „Файърстоун“, катедралата и Насау Хол приличат на първобитни пещери. Но щом температурата падне и завали сняг, няма по-уютно място от тях.
— Снощи се замислих — продължава Пол. — Приятелите на Франческо му помогнали да състави гатанките, нали? Сега нашите приятели ни помагат да ги разгадаем. Ти откри отговора на първата. Кати разгада втората. Чарли помогна за последната. Баща ти откри „Документът Беладона“. Ричард намери дневника.
Спираме на пропуска да покажем студентските си карти. Докато чакаме асансьора Пол ми посочва една метална плочка на вратата. Върху нея е гравиран символ, който не бях забелязвал досега.