Внезапно ми хрумва, че в нашето съдружие аз разполагам само с едно, което донякъде да сравня с блестящия ум на Пол — интуиция, късмет, сънища, случайни асоциации. Изглежда направо непочтено да твърдя, че сме работили наравно.
Пол сгъва листа и го хвърля в кошчето. За секунда оглежда тясната килийка, после взима камара книги, подава ми я и награбва още една. Болкоуспокояващите сигурно все още действат, защото рамото ми издържа на тежестта.
— Изумен съм, че го откри — казвам аз. — Какво пишеше?
— Първо ми помогни да върна тия книги по рафтовете — отвръща той. — Искам да опразня това място.
— Защо?
— За всеки случай.
— От какво се опасяваш?
Той се усмихва лекичко.
— Да речем, от библиотечна глоба.
Излизаме и Пол ме повежда по дълъг коридор, който се губи в сенките. От двете страни ни ограждат библиотечни лавици с разклонения към ниши и задънени коридори. Намираме се в тъй рядко посещавана част от библиотеката, че осветлението работи само когато някой посетител дойде да щракне ключа.
— Когато приключих, просто не можех да повярвам — казва Пол. — Още преди да привърша разшифроването, треперех от вълнение. Беше свършено. Свършено след толкова много години.
Той спира до една от последните лавици и аз виждам само неясните очертания на лицето му.
— И си струваше, Том. Аз дори и не подозирах какво се крие във втората половина на книгата. Помниш ли какво прочетохме в писмото на Бил?
— Да.
— Повечето в това писмо беше лъжа. Знаеш, че работата е моя, Том. Бил само преведе няколко арабски думи. Направи справки от три-четири книги, изкара няколко фотокопия. Всичко останало свърших сам.
— Знам — казвам аз.
Изведнъж Пол рязко вдига длан пред устата си.
— Не е вярно. Без всичко, което откриха баща ти и Ричард, без онова, което разгадахте вие — особено ти — нямаше да успея. Не съм го направил сам. Вие ми посочихте пътя.
Пол изрича имената на баща ми и Ричард Къри тъй, сякаш са двама светци мъченици от картините в лекцията на Тафт. За момент се чувствам като Санчо Панса, заслушан в словата на Дон Кихот. Знам, че великаните, които вижда, са само вятърни мелници, и все пак именно той вижда ясно в тъмата, а аз се съмнявам в очите си. Може би там е била хитрината през цялото време, мисля си аз: ние сме животни, надарени с въображение. Само който вижда великани, може да застане на раменете им.
— Но Бил беше прав за едно — казва Пол. — Резултатите наистина ще засенчат всичко друго в историческите изследвания. За дълго време.
Той взима от ръцете ми камарата книги и изведнъж се чувствам като в безтегловност. Зад нас коридорът се простира към далечната светлина, а разклоненията от двете страни чезнат в пространството. Дори и в сумрака виждам как се усмихва Пол.
22.
Започваме да сновем от стаичката до дъното на коридора, връщайки по рафтовете десетки книги — най-често не там, където им е мястото. Изглежда, Пол се интересува само от едно — да ги махне.
— Помниш ли какво е ставало в Италия точно преди отпечатването на „Хипнеротомахия“? — пита той.
— Само каквото съм чел в пътеводителите за Ватикана.
Пол слага в ръцете ми нов куп книги и пак навлизаме в мрака.
— По времето на Франческо интелектуалният живот на Италия се въртял около един-единствен град — казва той.
— Рим.
Но Пол поклаща глава.
— Много по-малък. Колкото Принстън — имам предвид само колежа, не целия град.
Виждам колко го е очаровало откритието, колко истинско е станало вече за него.
— В този град — казва той — е претъпкано с интелектуалци. Гении. Енциклопедисти. Мислители, търсещи големите отговори на големите въпроси. Самоуки ентусиасти, изучаващи древни езици, които никой друг не разбира. Философи, комбиниращи религиозни догми от Библията с идеи от гръцки и римски текстове, египетска мистика, персийски ръкописи, дошли от такава древност, че никой не знае възрастта им. Абсолютният авангард на хуманизма. Помисли си за гатанките. Университетски преподаватели играят на ритмомахия. Преводачи тълкуват Ораполо. Анатоми ревизират учението на Гален.
Пред мисления ми поглед изплува куполът на църквата „Санта Мария дел Фиоре“. Баща ми често наричаше онзи град майка на съвременната наука.