Без да обръща внимание на снимките, Пол ги оставя на бюрото, сякаш е свикнал да ги вижда. После изважда останалото. Онова, което преди малко помислих за купчина книжа, се оказва само един голям лист, многократно нагънат, за да може да влезе в плика.
— Това е — казва Пол и го разгъва върху бюрото.
На листа е изрисувана топографска карта с най-дребни подробности. Линиите за надморска височина описват неправилни концентрични кръгове на фона на бледа координатна мрежа. В средата е начертан с червено ъгловат обект с формата на кръст. По размери не отстъпва на нашето общежитие, както подсказва мащабът в ъгъла.
— Това ли е? — питам аз.
Той кимва.
Криптата е огромна. За секунда и двамата млъкваме, мъчим се да възприемем невероятната истина.
— Какво ще правиш с картата? — питам аз, оглеждайки голата стаичка.
Пол разтваря ръка. Четирите винтчета от решетката се търкалят като семена по дланта му.
— Ще я прибера на сигурно място.
— Пак във вентилацията?
— Не.
Той се навежда да завинти решетката. Отново изглежда спокоен. Когато се изправя и започва да смъква листчетата от стената, посланията изчезват едно по едно. Царе и чудовища, древни имена, записки, които не са били предназначени за чужди очи.
— Какво ще правиш с нея? — питам аз, продължавайки да гледам картата.
Той смачква листчетата в шепа. Стените отново са бели. Пол сяда, сгъва внимателно картата и изрича съвсем спокойно:
— Давам ти я.
— Какво?
Пол прибира картата в плика и ми го подава. Снимките запазва у себе си.
— Обещах ти, че ще узнаеш пръв. Заслужаваш го.
Говори тъй, сякаш става дума за някакво дребно обещание.
— А какво да правя аз с нея?
Той се усмихва.
— Гледай да не я изгубиш.
— Ами ако Тафт дойде да я търси?
— Точно това е идеята. Ако дойде, ще я търси у мен. — Пол млъква за малко, сетне продължава: — И освен това искам да свикнеш с картата.
— Защо?
Той се обляга назад.
— Защото искам да работим заедно. Искам заедно да открием криптата на Франческо.
Най-сетне разбирам.
— Догодина.
Той кимва.
— В Чикаго. И в Рим.
Вентилацията тихичко шушне през решетката. Не намирам думи, затова казвам простичко:
— Това е твое. Твоята дипломна работа. Ти я завърши.
— За дипломна работа е твърде голямо, Том.
— И за докторска дисертация е голямо.
— Именно.
И сега чувам какво звучи в гласа му. Това е само началото.
— Не искам да го направя сам — казва той.
— С какво мога да ти помогна аз?
Пол се усмихва.
— Засега задръж картата. Нека да поизмъчи и теб.
Дълбоко ме смущава усещането колко лек е пликът, колко нетрайно нещо държа. То сякаш опровергава реалността на ставащото. Нима цялата мъдрост на „Хипнеротомахия“ може да се побере върху дланта ми?
Пол поглежда часовника си.
— Ела. Да се прибираме. Трябва да вземем нещо за Чарли.
С един последен замах той смъква от стената последните остатъци от работата си. В килийката вече няма и следа от Пол, от Колона и дългата поредица от идеи, които ги свързаха през петвековната пропаст. Изчезнало е дори и парчето черен картон.
24.
Последният въпрос, който ми зададоха на срещата в „Дедалус“, беше гатанка: ако жаба падне в кладенец с дълбочина петдесет метра и трябва да се катери догоре, като на ден се изкачва три метра, но през нощта се плъзва два метра надолу, след колко дни ще излезе?
Отговорът на Чарли гласеше, че жабата изобщо няма да излезе, след като е паднала от петдесет метра височина. Отговорът на Пол беше свързан с някакъв древен философ, който паднал в кладенец, докато се разхождал и зяпал звездите. Джил отговори, че не е чувал жаба да се катери в кладенец, а и какво общо има това с разработка на софтуер в Тексас?
Според мен правилният отговор е, че жабата ще се измъкне за четирийсет и осем дни — с два дни по-малко, отколкото би помислил човек отначало. Хитрината е да разбереш, че жабата напредва с един метър на денонощие — но на четирийсет и осмия ден изминава трите метра и стига до горе, преди да се плъзне обратно.