Била дошла зимата на онази година, когато Ричард Къри най-сетне представил Тафт на своя единствен приятел, с когото не прекъсвал връзките — онзи, с когото се запознал преди много години на лекциите на професор Макбий в Принстън, и който посвоему също проявявал интерес към „Хипнеротомахия“.
Трудно ми е да си представя баща си през онези дни. Мъжът, когото виждам, вече е женен, мери ръста на трите си деца върху стената на кабинета, чуди се кога ще почне да расте единственият му син, суети се над стари книги на мъртви езици, а светът наоколо се върти и продължава по пътя си. Но това е мъжът, в който го превърнахме ние — майка ми, аз и сестрите ми — а не онзи, когото е познавал Ричард Къри. Баща ми, Патрик Съливан, бил най-добрият приятел на Къри в Принстън. Двамата се смятали за царе на студентското градче и навярно дружбата помежду им наистина ги е карала да вярват в това. Баща ми играл една година в баскетболния тим и нито за секунда не излязъл на официално състезание, докато накрая Къри като капитан на футболния отбор не го привлякъл в своя екип, където той надхвърлил всички очаквания. Следващата година двамата станали съквартиранти и рядко сядали на трапеза един без друг; във втори курс дори ходели заедно на срещи с две близначки на име Моли и Марта Робъртс. Връзката, която баща ми веднъж оприличи на халюцинация в огледална зала, приключила следващата пролет, когато сестрите дошли на танци с еднакви рокли, а двамата приятели били пийнали и без да забележат, почнали да разменят нежности не с която трябва.
Склонен съм да вярвам, че баща ми и Винсънт Тафт са привличали различни страни от личността на Ричард Къри. Сдържаният католик от Средния Запад и страховитият, целеустремен нюйоркчанин били съвършено различни създания и навярно са го усетили още от първото ръкостискане, когато китката на баща ми потънала в месестото ръчище на Тафт.
От тримата тъкмо Тафт имал най-мрачен ум. Привличали го най-кървавите и най-загадъчните части от „Хипнеротомахия“. Той разработвал системи на тълкуване, за да проумее смисъла на жертвоприношенията в повествованието — как прерязват гърлата на животните, как умират персонажите — и да наложи смисъл върху насилието. Размишлявал над размерите на сградите, споменати в историята, обработвал ги, за да намери цифрови схеми, сверявал ги с астрологически таблици и календари от епохата на Колона, с надеждата да срещне съвпадение. От негова гледна точка най-добрият подход бил да атакуваш фронтално книгата, да премериш ум с нейния автор и да го победиш. Според баща ми Тафт твърдо вярвал, че един ден ще надхитри Франческо Колона. Както знаехме, този ден още не бе настъпил.
Подходът на баща ми бил коренно различен. В „Хипнеротомахия“ го привличало най-силно нейното откровено сексуално измерение. В по-пуританските векове след издаването й изображенията от книгата били цензурирани, зачерняни или просто откъсвани, също както много ренесансови картини с голи тела са били допълнени със смокинови листа, когато вкусовете се променили и голотата почнала да засяга обществения морал. В случая с Микеланджело възмущението е оправдано. Но дори и днес някои гравюри от „Хипнеротомахия“ изглеждат малко шокиращи.
Шествията от голи мъже и жени са само начало. Полифил следва тълпа от нимфи на пролетно празненство — и там, насред церемониите, като център на цялото изображение виси огромният пенис на бог Приап. Преди това митологичната царица Леда е изобразена в момент на разпалена страст със Зевс, проникнал между бедрата й в облика на лебед. Текстът е дори още по-недвусмислен, описвайки срещи, твърде странни, за да бъдат показани на гравюрите. Когато бива обзет от телесно привличане към архитектурата, която вижда, Полифил си признава, че е извършвал секс със сгради. И както твърди, поне в един от случаите удоволствието било взаимно.
Всичко това омайвало баща ми, чиито представи за книгата, естествено, нямали почти нищо общо с тези на Тафт. Вместо да я смята за студен математически трактат, баща ми виждал „Хипнеротомахия“ като преклонение пред обичта на мъжа към жената. Не познавал друго произведение на изкуството, което тъй умело да пресъздава прекрасния хаос на това чувство. Мъгливата нереалност на повествованието, непрестанното объркване на персонажите и отчаяното странстване на един мъж в търсене на обич — всичко това намирало отзвук у него.
В резултат баща ми — както впрочем и Пол в началото на проучванията си — смятал подхода на Тафт за погрешен. В деня, когато проумееш що е любов, каза веднъж баща ми, ще разбереш какво е искал да каже Колона. Той смяташе, че ако изобщо има нещо за разкриване, то ще е извън книгата — в дневници, писма, семейни документи. И макар да не е ставало дума помежду ни, според мен той винаги е подозирал, че между старинните страници наистина се крие велика тайна. Въпреки твърденията на Тафт обаче, баща ми чувствал, че това е любовна тайна: връзка между Колона и жена от по-нисък ранг; политическо буре с барут; незаконен наследник; романтична връзка, каквато си представят юношите, преди грозната ръка на реалния живот да прогони детските им мечти.