— Кой спечели? — питам аз.
— Музеят — отвръща уклончиво той. — Ние се караме, Принстън печели.
В настаналото мълчание Къри оглежда лицата на онези, които още не са избягали от залата след нашето нахълтване.
— Канех се да ви покажа всичко това след срещата — казва той на Пол, — но не виждам защо да не го сторя сега.
Прави ни знак да го последваме и тръгва към една зала вляво. Озъртам се въпросително към Пол, но явно и той не разбира.
— Джордж Картър старши донесе тези две — казва Къри, показвайки мимоходом две малки гравюри на Дюрер в толкова стари рамки, че дървото изглежда почти овъглено. — А на „Уолгемът“ са отсреща. — Той посочва към другия край на залата. — От „Филип Мъри“ донесоха тези двама чудесни маниеристи.
Къри ни въвежда в нова зала, където изкуството на двайсети век е заменено от картини на импресионисти.
— Кланът Уилсън донесе четири: Бона, един малък Мане и две на Тулуз-Лотрек. — Оставя ни време да ги разгледаме. — Семейство Маркан добави този Гоген.
Пак прекосяваме главната зала и в залата за антиките Къри казва:
— Мери Найт донесе само един, но много голям римски бюст и казва, че може да го подари на музея. Извънредно щедро.
— Ами ти? — пита Пол.
Заедно с Къри сме направили пълна обиколка на партера и отново достигаме началната точка. Той размахва ръка.
— Това е мое.
— Коя по-точно? — пита Пол.
— Всичките.
Двамата се споглеждат. В главната зала има над дузина картини.
— Елате насам — казва Къри и се обръща към стената близо до мястото, където го заварихме. — Искам да ви покажа тези.
Повежда ни покрай платната, без да обяснява.
— Какво общо имат? — пита накрая.
Аз поклащам глава, но Пол се досеща веднага.
— Темата. Всички са свързани с библейската история за Йосиф.
Къри кимва.
— „Йосиф продава жито на народа“ — започва той, сочейки първата картина. — Нарисувана от Бартоломеус Бреенберг около 1655 година. Убедих института „Барбър“ да ни услужи с нея.
Изчаква малко, после пристъпва пред втората картина.
— „Йосиф и братята му“ от Франц Маулберч, 1750 година. Погледнете обелиска на втори план.
— Напомня ми гравюра от „Хипнеротомахия“ — казвам аз.
Къри се усмихва.
— Отначало и аз си помислих същото. За жалост по всичко личи, че няма никаква връзка.
Продължава към третото платно.
— Художникът е Понтормо — казва Пол, още преди Къри да си отвори устата.
— Да. „Йосиф в Египет“.
— Как успя?
— Лондончани не искаха да я дадат директно на Принстън. Наложи се да го уреждам чрез „Метрополитън“.
Къри се кани да добави още нещо, когато Пол забелязва последните две картини от поредицата — две големи дървени плоскости, изрисувани в ярки тонове.
— Андреа дел Сарто — казва моят приятел със задавен от вълнение глас. — Истории за Йосиф. Виждал съм ги във Флоренция.
Ричард Къри мълчи. През първата ни лятна ваканция Пол замина на негови разноски за Италия да изучава историята на „Хипнеротомахия“. Това му беше единственото пътуване в чужбина.
— Имам приятел в двореца „Пити“ — казва Къри и скръства ръце. — Той бе много добър към мен. Даде ми ги за месец.
Пол стои цяла минута вцепенен и безмълвен. Влажната му коса е полепнала по главата, но докато гледа картините, устните му бавно се разтягат в усмивка. Виждайки неговата реакция, най-сетне проумявам, че картините неслучайно са подредени по този начин. Те оформят послание с нарастваща сила, което само Пол може да разбере. Къри навярно е настоял за подреждането, а попечителите са се съгласили от любезност към госта, донесъл повече творби от всички останали заедно. Стената пред нас е подарък от Къри за Пол, мълчалив поздрав по случай завършването на дипломната работа.
— Чел ли си поемата на Браунинг за Андреа дел Сарто? — пита Къри, опитвайки да изрази идеята в думи.
Аз съм я чел за един литературен семинар, но Пол поклаща глава.
— „Ти вършиш туй, що другите бленуват цял живот“ — рецитира Къри. — „Мечта? Бори се да я сътвориш, и страдай, и умирай.“
Пол най-сетне се обръща и слага ръка върху рамото на Къри. После отстъпва назад и изважда вързопчето изпод ризата си.
— Какво е това? — пита Къри.
— Нещо, което Бил ми донесе току-що. — Пол се запъва и аз усещам, че не е сигурен как ще реагира Къри. Той внимателно разопакова книгата. — Мисля, че трябва да го видиш.