Джил излиза в хола и подвиква към нас:
— Не са взели нищо мое, нито пък на Чарли. При вас как е, момчета?
В гласа му звучи нотка на вина и надежда, че въпреки ужасяващото безредие нищо не е откраднато.
— Моите вещи са си на място — съобщавам му аз.
— Нищо не са открили — казва ми Пол.
Преди да го попитам какво има предвид, откъм коридора ни прекъсва женски глас:
— Мога ли да ви задам няколко въпроса?
Полицайката с мургава кожа и къдрава коса бавно ни оглежда от глава до пети, докато се измъкваме от ъглите на спалнята. Облеклото ни привлича вниманието й — Пол е с долнището от анцуга на Кати, а аз с нейната блузка от екипа за синхронно плуване. Отгоре на всичко сме мокри от снега.
Според табелката върху джобчето на униформата, жената се казва лейтенант Уилямс. Тя изважда бележник.
— Вие сте…
— Том Съливан — представям се аз. — Той е Пол Харис.
— Откраднато ли е нещо?
Пол продължава да шари с очи из стаята, без да обръща внимание на посетителката.
— Не знаем — казвам аз.
Тя вдига очи.
— Проверихте ли?
— Засега не сме забелязали нещо да липсва.
— Кой напусна последен стаята тази вечер?
— Защо?
Уилямс тихичко кашля.
— Защото знаем кой не е заключил вратата, но не и кой е оставил прозореца отворен.
Тя леко натъртва на думите вратата и прозореца, за да ни напомни, че сами сме си докарали тая беля.
Едва сега Пол забелязва прозореца. Лицето му пребледнява.
— Сигурно съм аз. В спалнята беше страшно горещо, а Том не искаше да отваряме прозореца. Дойдох тук да поработя и сигурно съм забравил да го затворя.
— Слушайте — казва Джил на полицайката, като вижда, че тя няма намерение да ни остави на мира, — не може ли да приключваме? Мисля, че вече няма нищо за гледане.
Без да чака отговор, той затръшва прозореца, отвежда Пол на дивана и сяда до него.
Жената драсва няколко последни думи в бележника си.
— Прозорецът отворен, вратата отключена. Нищо не е изчезнало. Нещо друго?
Всички мълчим.
Уилямс поклаща глава.
— Обирите се разкриват трудно — казва тя, сякаш сме я натоварили с огромни надежди. — Ще докладваме в градската полиция. Друг път заключвайте, преди да излезете. Ще си спестите неприятностите. Ако научим нещо, ще ви уведомим.
Тя тръгва към изхода, скърцайки с подметки на всяка крачка. Зад нея вратата се затваря сама.
Отивам да огледам прозореца. Водата от разтопения сняг на пода е съвсем бистра.
— Няма да си помръднат пръста — казва Чарли и поклаща глава.
— Все едно — отвръща Джил. — Нали нищо не е откраднато.
Пол мълчи, но очите му все тъй шарят из стаята.
Отварям прозореца и вятърът отново нахлува в стаята. Джил раздразнено извръща глава към мен, но аз се взирам в мрежата против комари. Срязана е от три страни покрай рамката и се вее по вятъра. Отново поглеждам пода. Калта е само от моите стъпки.
— Том — подвиква Джил, — затвори тоя проклет прозорец.
Сега и Пол се обръща да ме погледне.
Мрежата виси навън, сякаш някой е избягал през прозореца. Но има нещо нередно. Полицайката просто не му е обърнала внимание.
— Елате да видите — казвам аз и плъзвам пръсти по стърчащите от рамката синтетични влакна. Също като срязаната мрежа, те сочат навън. Ако някой бе удрял с ножа от външната страна, щяха да са обърнати към нас.
Чарли вече оглежда цялата стая.
— Няма и кал — посочва той локвата на пода.
Двамата с Джил се споглеждат и Джил приема това като обвинение. Щом мрежата е срязана отвътре, значи пак опираме до отключената врата.
— Няма никаква логика — казва Джил. — Ако бяха влезли през вратата, нямаше да излязат през прозореца.
— При всяко положение няма логика — отвръщам аз. — Както и да са влезли, нормалното е да си тръгнат през вратата.
— Трябва да кажем на охраната — разгорещява се Чарли. — Не мога да повярвам, че онази полицайка дори не огледа рамката.