Но ако ние с Чарли се бояхме да не загубим приятелите си, скоро всички поводи за тревога изчезнаха. В края на първата година Джил предложи четиримата да се заселим заедно — решение, което означаваше, че се отказва от Председателската стая в „Бръшляна“, за да стане наш съквартирант в общежитието. Пол незабавно прие. И тъй, след мизерен късмет в жребия при разпределянето на стаите, ние попаднахме в северното крило на сградата. Чарли твърдеше, че една квартира на четвърти етаж ще ни поддържа в по-добра физическа форма, но здравият смисъл и удобствата надделяха, и апартаментът на партера, обзаведен добре благодарение на Джил, стана наш дом за заключителната година в Принстън.
Сега, докато навлизаме в двора между университетската катедрала и залата за лекции, виждаме странна гледка. Над дузина леки, открити шатри са разпънати сред снега и под всяка от тях има дълга маса, отрупана с храна. Мигновено осъзнавам какво означава това, но все още не мога да повярвам на очите си. Организаторите на лекцията са решили да изнесат коктейла навън.
Също като селски празник в мига преди ураган, масите са напълно пусти. От калната земя под шатрите стърчат туфи трева. Снегът навява отстрани, а белите покривки трептят тревожно под напора на бурния вятър, удържани на място от големи термокани с горещ шоколад и кафе, и подноси със сладки и петифури, обвити в найлонови пашкули. Всичко това предлага една твърде необичайна гледка сред безмълвния двор — сякаш природно бедствие е замразило навеки живота в този нов Помпей.
— Сигурно се шегуват — казва Джил, докато паркираме. Слизаме от колата и той тръгва към залата, спирайки за момент да разтръска коловете на една от шатрите. Цялата структура се разклаща. — Чакайте само Чарли да види това.
Като по команда Чарли изниква на прага на залата. Странно, но явно има намерение да си тръгва.
— Хей, Чък — подвиквам аз, докато се приближаваме, и размахвам ръка към двора. — Как ти се струва това?
Но Чарли си има съвсем други грижи.
— Как очакваш да вляза в аудиторията? — сопва се той на Джил. — Твоите идиоти са сложили на входа някаква мацка, дето не ме пуска.
Джил задържа вратата, за да влезем всички. По думата „идиоти“ разбира, че Чарли има предвид „Бръшляна“. Като представителки на най-голямата християнска група в градчето, три момичета от клуба координират великденските церемонии.
— Не се впрягай — казва Джил. — Просто си мислят, че тия от „Къщурката“ може да сторят някоя пакост. Искат да спипат в зародиш всеки опит за провокация.
Чарли многозначително се хваща за чатала.
— Аз пък едва не им рекох да спипат това в зародиш.
— Прекрасно — казвам аз и се отправям към топлината на залата. Обувките ми вече са подгизнали. — Можем ли да влезем?
На стълбищната площадка една второкурсничка с платиненоруса коса и скиорски тен седи зад дълга маса и още отдалече почва да клати глава. Когато Джил идва откъм стълбището обаче, всичко се променя.
Второкурсничката поглежда сконфузено Чарли.
— Не знаех, че сте с Джил… — започва тя.
Отвътре долита гласът на професор Хендерсън от катедрата по сравнителна литература, която представя Тафт на публиката.
— Забрави — казва Чарли, продължавайки покрай масата към входа на залата. Ние го следваме.
Аудиторията е препълнена. Покрай стените и зад последните редове са се струпали правостоящи. Виждам на последния ред Кати заедно с още две второкурснички от „Бръшляна“, но преди да привлека вниманието й, Джил ме побутва напред, търсейки място, където да застанем. Слага пръст на устните си и посочва сцената. Тафт върви към катедрата.