— Какво искаше Стийн? — прошепва той.
Върху екрана се появява мрачното изображение на мъж само по набедрена превръзка, принуден да легне на метална плоскост. Под него разпалват огън.
— Свети Лаврентий — продължава Тафт. Явно знае подробностите наизуст. — Загинал мъченически през 258 година, изпечен жив на скара.
— Намерил е книга, необходима на Пол, за да приключи дипломната си работа — казвам аз.
Чарли посочва вързопа в ръцете на Пол.
— Сигурно е нещо важно.
Очаквам някаква по-остра забележка, напомняща как Стийн ни провали играта, но Чарли говори с уважение. Двамата с Джил редовно бъркат заглавието на „Хипнеротомахия“, но Чарли поне разбира колко непосилен труд е положил Пол и какво означава за него тази дипломна работа.
Тафт отново натиска бутона под катедрата и на екрана изниква още по-странно изображение. На дървена маса лежи гол мъж с дупка отстрани на корема. От дупката излиза нишка, която двама палачи навиват на чекрък.
— Свети Еразъм — казва Тафт, — наричан още свети Елм. Бил измъчван от император Диоклециан. Оцелял след жесток побой с камшици и тояги. Оваляли го в катран и го запалили, но останал жив. Хвърлили го в тъмница, но избягал. Заловен, той бил заставен да седне на нажежен железен стол. Накрая го убили, като разпорили корема му и навили вътрешностите на чекрък.
Джил се обръща към мен.
— Определено е по-различно от друг път.
Някой се обръща да му изшътка, но като вижда Чарли, решава да се въздържи.
— Казах на полицаите за мрежата, ама не поискаха и да чуят — прошепва Чарли на Джил, все още търсейки да си побъбри.
Джил отново обръща очи към сцената. Не му се говори на тая тема.
— Свети Петър — продължава Тафт, — нарисуван от Микеланджело около 1550 година. Загинал мъченически по времето на Нерон, разпънат на кръст с главата надолу по негова собствена молба. Смятал, че не е достоен да бъде разпънат по същия начин като Христос.
На сцената професор Хендерсън изглежда смутена и нервно опипва ръкава си. Лишена от свързваща нишка между диапозитивите, лекцията на Тафт започва да напомня самоцелно садистично представление. Обичайната гълчава на гласове е стихнала и в залата цари плахо мълчание.
Джил подръпва ръкава на Пол.
— Хей, Тафт винаги ли ги говори такива?
Пол кимва.
— Малко му хлопа дъската, нали? — прошепва Чарли.
Двамата твърде дълго са били настрани от академичния живот на Пол и едва сега установяват това.
Пол кимва отново, но не казва нищо.
— И тъй — продължава Тафт, — стигаме до Ренесанса. Епохата на човек, приел езика на насилието, с който се опитах да ви запозная. Тази вечер искам да споделя с вас не историята, която е сътворил чрез смъртта си, а тайнствената история, създадена от него приживе. Имам предвид аристократа от Рим на име Франческо Колона. Той е написал една от най-редките книги, печатани някога — „Хипнеротомахия Полифили“.
Пол е приковал поглед в Тафт, зениците му са разширени.
— От Рим? — прошепвам аз.
Пол ме поглежда, също тъй поразен. Преди да отговори обаче, на входа зад нас настава суматоха. Избухва остър, нетърпелив спор между момичето на вратата и някакъв едър мъж, когото не виждам ясно. Гласовете им политат към залата.
За своя голяма изненада веднага разпознавам мъжа, когато излиза на светло.
10.
Въпреки гръмогласните протести на блондинката до вратата, Ричард Къри нахълтва в аудиторията. От последните редове се извръщат десетки глави. Къри оглежда публиката, после се обръща към сцената.
— Тази книга — продължава да дудне Тафт, без да обръща внимание на суматохата — е може би най-голямата неразгадана тайна на западното книгопечатане.
От всички страни върху натрапника се сипят смутени погледи. Къри е разрошен, с изкривена вратовръзка и сако в ръката. В очите му блестят безумни искри. Пол започва да си пробива път към него през тълпата от студенти.
— Била е отпечатана в най-знаменитото издателство на ренесансова Италия, но дори за самоличността на автора все още се водят разгорещени спорове.
— Какво прави тоя тип? — прошепва Чарли.
Джил тръсва глава.
— Не е ли Ричард Къри?
Пол вече е в последната редица и се мъчи да привлече вниманието на Къри.