На двора шатрите се спотайват и танцуват на костеливите си крака като скелети в мрака. Вятърът е отслабнал, но снегът продължава да вали още по-силно. Иззад ъгъла долита гласът на Пол:
— Добре ли си?
Завивам зад ъгъла. Ричард Къри стои само на няколко крачки от мен и вятърът развява палтото му.
— Какво става? — пита Пол.
— Връщай се вътре — казва Къри.
Пристъпвам напред да чуя по-добре, но снегът издайнически хрущи под краката ми. Къри се озърта и разговорът секва. Очаквам да зърна в очите му, че ме е разпознал, но напразно. Къри потупва Пол по рамото и бавно се отдалечава.
— Ричард! — извиква Пол. — Не може ли да поговорим някъде?
Но старецът пъхва ръце в джобовете на палтото и ускорява крачка. Не отговаря.
Нужни са ми няколко секунди, за да се опомня и да пристъпя до Пол. Заедно гледаме как Къри изчезва в сянката на катедралата.
— Трябва да разбера откъде Бил е взел дневника — казва Пол.
— Веднага ли?
Той кимва.
— Къде е Бил?
— В Института. В кабинета на Тафт.
Поглеждам към другия край на двора. Пол има само един стар датсун, който купи с издръжката от Къри. А до Института е далече.
— Ами ти защо напусна лекцията? — пита той.
— Реших, че може да ти потрябва помощ.
Долната ми устна трепери. По косата на Пол се трупа сняг.
— Ще се справя — казва той.
Само че е без палто.
— Стига де. Отиваме заедно.
Той свежда очи към обувките си.
— Трябва да поговоря с него на четири очи.
— Сигурен ли си?
Той кимва.
— Вземи поне това — казвам аз и разкопчавам палтото.
Той се усмихва.
— Благодаря.
— Обади ни се, ако ти трябва нещо.
Пол облича палтото и пъхва дневника под мишница. След секунда тръгва през снега.
— Сигурен ли си, че не искаш помощ? — извиквам аз, докато още ме чува.
Той се обръща, но само кимва.
— Успех — казвам аз, без да знам дали на него или на себе си.
Докато студът нахлува под яката на ризата ми, осъзнавам, че нищо повече не мога да сторя. Когато Пол изчезва в далечината, тръгвам обратно към залата.
По пътя към аудиторията минавам безмълвно край блондинката и заварвам Чарли и Джил на същото място в дъното. Те почти не ме забелязват; Тафт е привлякъл цялото им внимание. Гласът му звучи хипнотично.
— Наред ли е всичко? — прошепва Джил.
Кимвам. Не ми се навлиза в подробности.
— Някои съвременни тълкуватели — говори Тафт — се задоволяват да приемат, че книгата съответства в редица отношения на един стар ренесансов жанр, пасторалния роман. Но ако „Хипнеротомахия“ е най-обикновена любовна история, то защо само трийсет страници са посветени на романтичната връзка между Полифил и Полия? Защо другите триста и четирийсет страници оформят лабиринт от странични сюжети, странни срещи с митологически образи, разсъждения на езотерични теми? Ако само една от десет думи е свързана със самата любовна история, тогава как ще обясним останалите деветдесет процента от книгата?
Чарли пак се обръща към мен.
— Ти знаеш ли всичко това?
— Да — кимвам аз. Десетки пъти съм чувал тия неща у дома, на масата за вечеря.
— С две думи — продължава от сцената Тафт, — това не е просто любовна история. Борбата на Полифил за обич в съня — както се превежда латинското заглавие — е нещо далеч по-сложно от обикновен разказ за среща между момче и момиче. Петстотин години учените подлагат книгата на най-мощните системи за тълкуване в своята епоха и нито един не е открил изход от лабиринта.
Колко трудна е „Хипнеротомахия“? Нека видим как са се справили преводачите. Първият френски преводач концентрирал само в десетина думи встъпителното изречение, състоящо се първоначално от над седемдесет. Робърт Далингтън, съвременник на Шекспир, който се опитал да направи по-точен превод, накрая вдигнал ръце. Отчаял се още преди средата. След него никой не е правил опит за превод на английски. Почти веднага след издаването на книгата западните интелектуалци я обявили за въплъщение на неразбираемото. Рабле й се подигравал. Кастилионе предупреждавал ренесансовите младежи да не говорят като Полифил, когато ухажват жени.