Тя се усмихва, макар и с усилие.
Публиката отново ръкопляска, после започва да се оттегля към изхода.
Тафт прекосява сцената, а аз гледам него. Това е един от редките случаи, когато имам възможност да видя стария отшелник. Сега най-сетне разбирам защо Пол тъй силно се поддава на магнетичното му влияние. Дори да знаеш, че си играе с теб, просто не можеш да откъснеш очи от него.
Тафт прекосява през сцената с бавна, тежка походка. Белият екран автоматично изчезва в процепа на тавана и трите изображения се превръщат в сиви сенки по черната дъска отзад. Едва различавам детето във въздуха и дивите зверове, разкъсващи останките на жените.
— Идваш ли? — пита Чарли, който се е задържал на прага.
Изтичвам след него.
11.
— Не успя ли да намериш Пол? — пита Чарли, когато го догонвам.
— Каза ми, че не иска помощ.
Но когато разказвам какво съм чул отвън, Чарли ме поглежда така, сякаш не е трябвало да пускам Пол. Някой спира до нас да поздрави Джил и Чарли се обръща към мен.
— Пол с Къри ли тръгна? — пита той.
Поклащам глава.
— Отиде при Бил Стийн.
— Идвате ли на коктейла, момчета? — подвиква Джил, усещайки, че всичко живо се изнизва. — Стига сме се правили на отшелници.
— Дадено — казвам аз и Джил се успокоява. Мислено вече е в стихията си — сред тълпата.
— Ще трябва да избягваме Джак Парлоу и Кели, те дрънкат само за бала — казва той, като се връща до нас. — Но иначе няма да е много зле.
Повежда ни надолу по стъпалата към бледосинкавия двор, където снегът вече е затрупал следите на Къри и Пол. Под шатрите гъмжи от студенти и аз почти веднага си спомням колко безнадеждна работа е да избягваш някого, щом си с Джил. Тръгваме през снега към шатрата до катедралата и незабавно околните почват да се лепят по него като мухи на мед.
Най-напред изниква блондинката от вратата.
— Тара, как си? — подхвърля любезно Джил, когато тя идва под платнения покрив. — Вълненията май ти дойдоха в повечко, а?
Чарли не проявява интерес към блондинката. За да избегне сблъсъка, той насочва вниманието си към масата, където на нагревателни плочи се топлят сребърни кани с пресен горещ шоколад.
— Тара — казва Джил, — нали познаваш Том?
Тя намира любезен начин да подскаже без думи, че не ме познава.
— А, да — весело подмята Джил. — Класови различия.
Трябват ми две-три секунди, за да осъзная, че има предвид разликата в специалностите и лекциите.
— Том, това е Тара Пиърсън от втори курс — продължава той, виждайки, че Чарли ни избягва. — Тара, това е моят добър приятел Том Съливан.
Положението става още по-неудобно. Щом Джил млъква, Тара го изчаква да ни обърне гръб и посочва към Чарли.
— Толкова съжалявам, че бях груба с вашия приятел. Нямах представа кои сте…
И тъй нататък, и тъй нататък. Доколкото разбирам, опитва се да докаже, че заслужаваме по-добро отношение, отколкото останалите нищожества, защото с Джил си мием зъбите на една мивка. Колкото по-дълго приказва, толкова повече се чудя как тъй още не е станала за смях и не са я прогонили от „Бръшляна“. Има легенда — вярна или не, това не знам — че второкурснички като Тара, които не могат да се похвалят с друго, освен с външност, понякога успяват да се вредят в клуба благодарение на специална процедура, наречена „юруш на третия етаж“. Поканват ги на тайния трети етаж на клуба и там им обясняват, че няма да бъдат приети без конкретна проява на жертвоготовност. Мога само да предполагам каква е същността на саможертвата, а Джил, естествено, отрича самото съществуване на процедурата. Но навярно тъкмо в това е магията на подобни митове — колкото повече остане недоизказано, толкова по-невъобразими стават.
Тара навярно се досеща какво си мисля или просто забелязва, че не я слушам, защото изръсва едно последно извинение и се отдалечава през снега. Прав ти път, мисля си аз, като гледам как се вмъква в друга шатра с развяна коса.
Забелязвам Кати. Уморена от разговори, тя стои край отсрещната шатра. Чашата горещ шоколад в ръката й още вдига пара, а фотоапаратът виси на врата й като талисман. След миг съобразявам за какво се оглежда. Преди няколко месеца бих заподозрял най-лошото — че търси неуловимия мъж на живота си, онзи, който да намира време за нея, когато аз прекарвам по цели нощи с „Хипнеротомахия“. Днес съм поумнял. Тя просто разглежда катедралата. Мрачното здание надвисва като канара над бяло море, същинска мечта за фотографа.