Има нещо странно в привличането — нещо, което едва започвам да опознавам. Когато срещнах Кати за пръв път, мислех си, че ако излезе на магистралата, всички шофьори ще ударят спирачки да я зяпат. Не всички се съгласиха с мен (Чарли например предпочита по-закръглени жени и харесва Кати не заради външния вид, а заради нейната решителност), но аз бях като ударен от гръм. Двамата полагахме взаимни усилия да се представим в най-добра светлина — с най-добрите си дрехи и маниери — докато стигнах до извода, че ако нещо ми придава ореол на тайнственост в очите й, то е, че съм с два курса над нея и дружа с председателя на нейния клуб. През онези дни хуквах изпотен под студения душ още щом си представех как я хващам за ръка или вдъхвам аромата на косата й. И двамата бяхме грабнали върховния трофей и прекарвахме дните си на пиедестал.
Разбира се, онези ранни дни отминаха и аз я свалих на земята. Караме се, защото в моята стая е твърде топло, а тя спи на отворен прозорец; тя ме гълчи задето си взимам десерт допълнително — днес, казва, дори и мъжете си плащат за дребните грехове. Джил се шегува, че ме е опитомила, и за да смекчи впечатлението добавя, че съм див по природа. Всъщност аз съм създаден за семеен уют. Включвам термостата дори да ми е топло и ям десерт без да съм гладен, защото зад всеки строг упрек на Кати се спотайва намекът, че няма да търпи тия неща в бъдеще — с други думи, че ние двамата имаме бъдеще. Някогашните ми фантазии, подхранвани от електрическия потенциал между двама познати, вече са поотслабнали. Най-много я харесвам такава, каквато е сега на двора.
Очите й са напрегнати — признак за дълъг и тежък ден. Вятърът си играе с разпуснатата коса по раменете й. Стига ми просто да я гледам отдалече, да попивам нейния образ. Но когато прекрачвам напред и скъсявам разстоянието, тя ме забелязва и махва с ръка.
— Каква беше тая история на лекцията? — пита тя. — Кой е онзи тип?
— Ричард Къри.
— Къри? — Тя хваща ръката ми. Прехапва устна. — Пол добре ли е?
— Да, струва ми се.
За момент потъваме в мълчание и гледаме навалицата. Мъже предлагат горните си дрехи на твърде оскъдно облечени приятелки. Русата Тара е успяла да хване някого.
Кати махва с ръка към залата.
— Е, какво мислиш?
— За лекцията ли?
Тя кимва и започва да навива косата си на кок.
— Малко зловеща — казвам аз. Злият великан няма да получи комплименти от мен.
— Но по-интересна от обичайното — подхвърля тя и ми подава чашата с горещ шоколад. — Би ли подържал това?
Навива косата си на възел и го закрепва с две дълги фиби, които вади от джоба. Сръчността, с която оформя нещо, без да го вижда, ми напомня как майка ми връзваше вратовръзките на баща ми, застанала зад него.
Тя ме поглежда в лицето.
— Какво има?
— Нищо. Просто си мисля за Пол.
— Ще приключи ли навреме?
Крайният срок за дипломната работа. Дори и сега тя държи „Хипнеротомахия“ под око. Утре вечер ще се отърве от тази моя бивша любовница.
— Надявам се.
Ново мълчание, този път малко по-напрегнато. Докато се чудя как да сменя темата — да речем, с нещо за нейния рожден ден, за подаръка, който я чака в стаята — лошият късмет се стоварва изневиделица. Под формата на Чарли. След двайсетина кръгчета около масите с почерпки най-сетне е решил да дойде при нас.
— Закъснях — обявява той на Кати. — Ще ме въведеш ли в течение?
Чарли по принцип си е чудак, но най-странното в него е, че сред мъже се държи като безстрашен гладиатор, а пред жените губи и ума, и дума.
— В течение? — повтаря развеселено Кати.
Той лапва една петифура, после още една, оглеждайки за познати лица из тълпата.
— Е, нали знаеш. Как върви учението. Кой с кого ходи. Какво ще правиш догодина. Обичайното.
Кати се усмихва.
— Учението върви добре, Чарли. С Том още ходим заедно. А засега все още съм в подготвителен курс. И догодина пак ще съм тук.
— А — казва Чарли, защото вечно забравя нейната възраст. Хваща в огромните си шепи една курабийка и напрегнато търси подходяща тема за разговор между абсолвент и момиче от началния курс. — Подготвителната година е най-тежката — подема той, избирайки най-лошия вариант: съветите. — Две курсови работи. Задължителни дисциплини. И бягане на дълга дистанция с тоя приятел — посочва ме той с едната ръка, докато с другата продължава да се тъпче. — Не е лесно. — Плъзва език отвътре по бузата си, за да се наслади на вкуса, и същевременно разсъждава над нашето бъдеще. — Право да си кажа, не ти завиждам.