Той млъква и ни оставя да разсъждаваме над казаното. Понякога е невероятно ефикасен — само с двайсетина думи успя да влоши положението до немай-къде.
— Искаше ли ти се да можеш да потичаш тази вечер? — пита след малко Чарли.
Кати все още се надява на нормален разговор и го изчаква да обясни. Аз обаче не чакам — знам как работи умът му.
— Голата олимпиада — пояснява той, без да обръща внимание на отчаяните ми жестове. — Не ти ли се иска да беше там, долу?
Ударът е убийствен. Виждам го как идва, но съм безсилен да се защитя. За да покаже, че помни в кой курс е Кати, а може би и че живее в общежитие „Холдър“, Чарли пита приятелката ми дали е разстроена, че не може да се покаже гола пред цялото студентско градче. Вероятно смята за комплимент намека, че жена с нейните физически дадености умира от желание да ги демонстрира. Чарли сякаш изобщо не подозира безбройните неприятности, които могат да произлязат от неговия въпрос.
Лицето на Кати се обтяга — разчела е мисълта му от край до край.
— Защо? Трябва ли да ми се иска?
— Ами… не познавам много новаци, които биха пропуснали шанса — казва той. Ако се съди по дипломатичния тон, явно вече разбира, че е сгафил.
— Какъв шанс? — настоява Кати.
Опитвам се да му помогна, търсейки благоприлични синоними на „пиянство“ и „голотия“, но мислите ми са като ято подплашени гълъби. Подир тях остава само перушина и петна от нацвъкано.
— Например… шансът да се съблекат веднъж на четири години — мънка Чарли.
Кати бавно ни оглежда от глава до пети. Виждайки изпоцапаните в тунела дрехи на Чарли и моето облекло от дъното на гардероба, тя мигновено минава в атака.
— Е, значи сме наравно. Защото и аз не познавам много абсолвенти, които биха пропуснали шанса да се преоблекат веднъж на четири години.
Преборвам се с инстинктивното желание да пригладя гънките по ризата си.
Чарли усеща накъде духа вятърът и отново отскача до масата. Вече няма какво повече да съсипе.
— Знаеш ли, вие двамата сте големи чаровници — казва Кати.
Опитва се да говори весело, но не може да прикрие нотката на огорчение. Тъкмо посяга и разрошва косата ми в опит да разведри положението, когато пристига една млада жена от „Бръшляна“, хванала Джил под ръка. По виновната му физиономия разбирам, че това е тъкмо онази Кели, която ни предупреди да избягваме.
— Том, нали познаваш Кели Данър?
Преди да отрека, лицето на Кели се изкривява от ярост. Забелязала е нещо в отсрещния ъгъл на двора.
— Ах, тия тъпи боклуци! — изругава тя и захвърля картонената си чашка. — Знаех си, че ще опитат да спретнат някакъв номер.
Всички се обръщаме. Откъм клубовете се задава тълпа мъже с туники и тоги.
Чарли надава насърчителен рев и идва до нас, за да вижда по-добре.
— Кажи им да се махат — настоява Кели, но не е ясно към кого се обръща.
Групата сред снега постепенно се прояснява. Вече няма съмнение, че е точно това, от което се бои Кели — театрална щуротия. Върху всяка тога има надписи на два реда. Още не успявам да различа долния, но горният се състои само от две едри букви: ХТ.
ХТ е общоприетото съкращение на хан „Тигъра“, третия по възраст студентски клуб и единственото място в целия Принстън, където лудите командват лудницата. „Бръшляна“ рядко изглежда тъй уязвим, както в миговете, когато ХТ замисли нов майтап със своя по-стар и уважаван побратим. Сегашната вечер предлага идеална възможност за нещо подобно.
Из двора се разнасят откъслечни смехове, но се налага да присвия очи, за да разбера причината. Цялата група се е накичила с дълги бели бради и перуки. Студентите из претъпканите шатри около нас се боричкат за най-удобните наблюдателни места.
След кратко скупчване пришълците от ХТ се разтеглят в дълга редица. Сега най-сетне почвам да разчитам вторите редове от надписите. На гърдите на всеки има по една дума, по-точно име. Най-високият, застанал по средата, носи името на Исус. Отляво и отдясно са дванайсетте апостоли — по шестима от всяка страна.