Трябваше му цяло лято самота, за да се промени. В началото на септември, след три месеца в опустялото студентско градче, той ни посрещна с радост и ни помогна да се настаним. Изведнъж бе готов да общува, нямаше търпение да отдели повече време на приятелите си и рядко мислеше за миналото. През началните месеци на онзи семестър дружбата ни се възроди тъй чудодейно, както дори не смеех да се надявам. Пол само свиваше рамене пред зяпачите в „Бръшляна“, които дебнеха всяка негова дума в очакване на поредния бисер; отделяше по-малко време на Тафт и Стийн; наслаждаваше се на приятелските трапези и на дългите разходки между лекциите. Дори намираше нещо смешно в начина, по който боклукчиите изпразваха контейнера под прозореца ни всеки вторник точно в седем сутринта. Вярвах, че кризата е отминала. Нещо повече — вярвах, че се е възродил.
Едва когато през една късна октомврийска вечер след есенните зачоти Пол дойде при мен, аз разбрах, че изследванията ни имат още една обща точка: и двете теми бяха като мъртъвци, отказващи да лежат мирно в гроба.
— Има ли начин да те разубедя от предишното решение? Би ли се заел отново с „Хипнеротомахия“? — попита ме Пол през онази вечер… и по напрегнатото му изражение разбрах, че е открил нещо важно.
— Не — отвърнах аз, отчасти защото наистина мислех така, а отчасти за да го накарам да си разкрие картите.
— Мисля, че през лятото направих пробив. Но за да го разбера, ще ми трябва твоята помощ.
— Разправяй — казах аз.
Не знам как е започнало за баща ми, какво е разпалило интереса му към „Хипнеротомахия“, но така се започна за мен. Онова, което разказа Пол през онази вечер, вдъхна нов живот в мъртвата книга на Колона.
— Миналата година, когато взех да се отчайвам, Винсънт ме запозна със Стивън Гелбман от института „Браун“ — започна Пол. — Гелбман се занимава едновременно с математика, криптография и религия. Той е експерт по математически анализ на Тората. Чувал ли си за това?
— Май го наричаха кабала.
— Точно така. Не изучаваш само какво казват думите от свещеното писание, но и какво казват числата. Всяка буква в еврейската азбука има цифрово изражение. Използвайки реда на буквите, можеш да търсиш математически закономерности. Е, отначало аз се съмнявах. Дори и след като изтърпях десет часа лекции за съответствията в свитъците на Тора, не се хванах на въдицата. Просто не виждах каква връзка има с Колона. Но в началото на лятото бях приключил с вторичните източници за „Хипнеротомахия“ и започнах работа над самата книга. Оказа се невъзможно. Опитвах се да й наложа едно или друго тълкуване, а тя отхвърляше всичко обратно в лицето ми. Щом си помислех, че няколко страници вървят в определена посока, имат отчетлива структура, водят към някакъв смисъл, изведнъж изречението свършваше, а следващото променяше всичко. Пет седмици си блъсках главата в опити да проумея първия лабиринт, който описва Франческо. Изучавах трудовете на древноримския архитект Витрувий, за да разбера архитектурните термини. Проучих всички древни лабиринти, за които бях чувал — египетския в Града на крокодилите, лабиринтите в Лемнос, Клузий и Крит, още пет-шест други. Тогава осъзнах, че в „Хипнеротомахия“ има четири различни лабиринта — единият в храм, другият под водата, третият в градина и четвъртият под земята. Щом ми се стореше, че почвам да разбирам дадено ниво на сложност, то се учетворяваше. В началото на книгата Полифил дори се изгубва и казва: „Единственият изход беше да моля за милост критянката Ариадна, която дала на Тезей нишката, за да се измъкне от дебрите на лабиринта“. Сякаш самата книга разбираше какво ми причинява. Накрая осъзнах, че единственото, за което със сигурност знам, е онзи акростих от първите букви на всяка глава. Затова постъпих както ме съветваше книгата. Помолих за милост критянката Ариадна — единствената способна да разгадае лабиринта.
— Върнал си се при Гелбман.
Той кимна.
— Стиснах зъби и се признах за победен. Бях отчаян. През юли Гелбман ми позволи да му гостувам в Провидънс, след като Винсънт го увери, че напредвам с метода. Цяла събота и неделя ми демонстрира най-изтънчените техники за дешифриране и тогава взе да потръгва.
Спомням си, че докато Пол говореше, аз гледах над рамото му през прозореца и имах чувството, че пейзажът навън се променя. Беше петък вечер и седяхме сами в спалнята; нейде под краката ни Чарли и Джил играеха пейнтбол в тунелите на парното заедно с неколцина приятели от „Бръшляна“ и от спешното отделение на болницата. На другия ден имах да пиша курсова работа, да уча за изпит. След седмица щях да срещна Кати за пръв път. Но за момента Пол разполагаше с цялото ми внимание.