— Най-сложната идея, която научих от Гелбман — продължи той, — бе как да дешифрирам книга въз основа на алгоритми или шифри, скрити в самия текст. При тези случаи ключът за разчитане е налице. Намираш го чрез решаване на уравнение или чрез изпълняване на указания, после използваш шифъра, за да разгадаеш текста. На практика книгата се тълкува сама.
Аз се усмихнах.
— Това, последното, може да съсипе литературния факултет.
— И аз бях скептично настроен — сподели Пол. — Но се оказа, че методът има дълга история. По време на Просвещението интелектуалците пишели на шега цели трактати по този метод. Текстовете изглеждали съвсем обикновени — повести, романи в писма и тъй нататък. Но ако знаеш точната техника — например да хващаш уж случайните правописни грешки, или да разгадаваш главоблъсканици от илюстрациите — можеш да откриеш ключа. Нещо от сорта на „използвай само прости числа, квадрати и еднаквите букви във всяка десета дума; прескачай думите на лорд Кинкейд и въпросите на икономката“. Следваш указанията и накрая откриваш послание. Обикновено става дума за чисти глупости или неприлична шега. Но един чудак написал завещанието си по такъв начин. В полза на онзи, който успеел да го разшифрова.
Пол извади един лист измежду страниците на някаква книга. Върху него беше изписан кодираният текст, а отдолу — по-краткото разшифровано послание. Нямах представа как едното се е превърнало в другото.
— След известно време взех да си мисля, че от това може да излезе нещо. Може би акростихът от „Хипнеротомахия“ с първите букви е само намек. Може би е сложен, за да подскаже какво тълкуване ще помогне за остатъка от книгата. Мнозина хуманисти са се интересували от кабала, а идеята за игри с езика и символите била популярна през Ренесанса. Може би Франческо е използвал в „Хипнеротомахия“ някакъв шифър. Проблемът беше, че нямах идея къде да търся алгоритъма. Започнах сам да си измислям шифри, просто за да видя как действат. Борех се ден след ден. Натъквах се на нещо, цяла седмица ровех за отговора из залата за редки издания… и накрая откривах, че е било безсмислица или капан, или задънена улица. И сетне, в края на август, хвърлих цели три седмици за един-единствен откъс. Той е в началото на историята, където Полифил разглежда руините на някакъв храм и открива върху един обелиск послание, изписано с йероглифи. Началната фраза гласи: „На божествения и вечно августейши Юлий Цезар, властелин на света“. Никога няма да я забравя — тя едва не ме подлуди. Все същите няколко страници, ден след ден. Но точно тогава направих откритието.
Пол отвори една дебела папка върху бюрото си. Вътре имаше репродукции от всяка страница на „Хипнеротомахия“. След като отгърна на съставеното от него приложение в края, той ми показа лист хартия, върху който бе преписал първите букви от всяка глава, оформящи прословутото съобщение за брат Франческо Колона: Poliam Frater Franciscus Columna Peramavit.
— Началното ми предположение бе просто. Акростихът не можеше да е елементарен фокус, евтин начин за разкриване името на автора. Трябваше да има по-важна цел: първите букви трябваше да са важни не само за разшифроването на това първо съобщение, а и за разгадаването на цялата книга. И аз реших да се опитам. Откъсът, който проучвах, започва със специален йероглиф на една от гравюрите — око.
Пол прелисти няколко страници и най-сетне стигна до мястото.
— Тъй като то беше първият символ на тази гравюра, реших, че трябва да е важно. Само че не знаех какво да правя с него. Обяснението на Полифил за символа — че окото е знак за Бога или божественото — не водеше доникъде. И тогава ми провървя. Една сутрин работех в студентския център и не бях спал много, затова реших да си купя нещо безалкохолно. Но автоматът упорито ми връщаше банкнотата от един долар. Толкова бях уморен, че не можех да проумея какво става. Накрая погледнах и видях, че пъхам банкнотата неправилно. С долната страна нагоре. Тъкмо се канех да я преобърна и да опитам отново, когато го видях. Пред мен, върху опаката страна на банкнотата.
— Окото — казах аз. — Точно над пирамидата.
— Именно. То е част от държавния печат. И тогава ме осени. През Ренесанса е имало един прочут хуманист, който използвал окото като свой символ. Дори го отпечатвал върху монети и медали.