— Няма ли да му кажеш какво си открил?
Пол ме погледна така, сякаш изобщо не го разбирах.
— Казвам на теб — отвърна той.
— Нямам представа с какво да ти помогна.
— Том, не може да бъде случайност. Не и нещо толкова важно. Трябва само да го проумеем. Нуждая се от твоята помощ.
— Защо?
В гласа му прозвуча странна увереност, сякаш бе разбрал за „Хипнеротомахия“ нещо, пропускано досега.
— Книгата възнаграждава различни начини на мислене. Понякога търпението и вниманието към подробностите. Но на други места са необходими интуиция и изобретателност. Четох някои от твоите изводи за „Франкенщайн“. Добри са. Оригинални. А дори не е необходимо да се напрягаш. Просто си помисли. Помисли за гатанката. Може да ти хрумне нещо ново. Само за това те моля.
През онази вечер имах една проста причина да отхвърля предложението на Пол. В пейзажа на моето детство книгата на Колона беше като изоставена къща на хълм, злокобна сянка върху всяка съседна мисъл. Всички неприятни загадки на младостта ми сякаш произхождаха от онези неразгадаеми страници: необяснимите и тъй чести отсъствия на баща ми от масата за вечеря, докато работеше в кабинета си; вечните спорове, на които двамата с майка ми се поддаваха като светци, попаднали в изкушение; дори и враждебното чудачество на Ричард Къри, който бе оплетен в мрежите на книгата по-зле от всеки друг и едва ли някога щеше да се опомни. Не можех да проумея властта на „Хипнеротомахия“ над всеки неин читател, но според моя скромен опит тази власт винаги носеше само беди. Виждайки как Пол три години се бори с книгата, още по-твърдо реших да стоя настрани въпреки последния му успех.
И ако изглежда учудващо, че на другата сутрин размислих и се включих в работата на Пол, причината е в един сън, който сънувах през нощта, след като той ми разказа за гатанката. В „Хипнеротомахия“ има една гравюра, която завинаги ще остане сред спомените от ранното ми детство — гравюра, с която съм се сблъсквал толкова много пъти, когато се промъквах в кабинета на баща си да видя какво изучава. Не всеки ден едно малко момче вижда гола жена, полегнала под дърво, да го гледа също тъй втренчено, както то нея. И навярно никой, освен изследователите на „Хипнеротомахия“ не може да се похвали, че някога е виждал гол сатир да стои край нозете на подобна жена с рог вместо пенис, насочен към нея като стрелка на компас. Когато видях за пръв път тази гравюра, бях дванайсетгодишен, съвсем сам в бащиния ми кабинет, и изведнъж си представих защо понякога баща ми закъснява за вечеря. Говеждото задушено изобщо не можеше да се мери с тия странни и удивителни тайни.
През онази нощ отново видях гравюрата от своето детство — полегналата жена, дебнещия сатир с вирнат член — и навярно доста съм се въртял, защото Пол се наведе от горното легло и попита:
— Добре ли си, Том?
Опомних се, скочих и се хвърлих към книгите върху бюрото му. Онзи пенис, онзи рог на погрешно място ми напомняше нещо. Имаше някаква връзка. Колона знаеше за какво говори. Някой наистина бе сложил рога на Моисей.
Открих отговора в „История на ренесансовото изкуство“ от Харт. И друг път бях виждал репродукцията, но без да обръщам сериозно внимание.
— Какво е това? — попитах аз, като метнах книгата върху леглото на Пол и посочих страницата.
Пол присви очи.
— Статуята на Моисей от Микеланджело — каза той и ме погледна, сякаш се чудеше дали не съм се побъркал. — Какво ти е, Том?
Сетне, преди да му обясня, Пол млъкна и включи нощната лампа.
— Разбира се… — прошепна той. — Боже мой, разбира се.
И наистина — на снимката, която му бях показал, от глината на статуята стърчаха две малки издатини като рога на сатир.
Пол скочи от леглото толкова шумно, че очаквах всеки момент да дотърчат Джил и Чарли.
— Ти успя — възкликна той с разширени очи. — Трябва да е това.
Тия признаци на възторг продължиха, а аз се чувствах все по-неудобно и се питах как е успял Колона да вмъкне отговора на гатанката в скулптурата на Микеланджело.
— За какво са тия рога? — попитах накрая.
Но Пол вече беше далече напред. Грабна книгата от леглото си и ми показа обяснението в текста.
— Рогата нямат нищо общо с брачна изневяра. Гатанката е буквална: кой сложи рога на Моисей? Всичко идва от погрешен превод на Библията. В Изход се казва, че когато Моисей слязъл от Синайската планина, лицето му сияело със светли лъчи. Но еврейската дума за „лъчи“ може да се преведе и като „рога“ — каран вместо керен. Когато превеждал Стария завет на латински, свети Йероним си помислил, че никой, освен Христос не може да излъчва светлина — затова избрал второто значение на думата. И Микеланджело изваял Моисей точно така. С рога.