Пол пристъпва към стената и слага ръка до мащаба. Педята му точно покрива осемте стадия.
— Да започнем от Колизея.
Пол коленичи на пода и слага ръка близо до тъмен овал в средата на картата, близо до бузата на старицата.
— Четири на юг — казва той, слизайки половин педя надолу, — после десет на изток. — Отмерва цяла педя встрани и добавя още малко. — После две на север и шест на запад.
Когато приключва, пръстът му сочи място, обозначено с надписа „Хълм Целиан“.
— Мислиш ли, че е там?
— Не — унило признава той. Посочва тъмно кръгче малко на югозапад от точката. — Ето, тук има църква. „Сан Стефано Ротондо“. — Измества пръст на североизток. — Ето още една. „Санти Куатро Коронати“. А тук — пръстът му помръдва на югоизток — е манастирът „Свети Йоан Латерански“, където папите са живели до четиринайсети век. Ако Франческо беше построил криптата си там, тя щеше да е на триста-четиристотин метра от три различни църкви. Няма начин.
Пол започва да мери отново.
— Циркус Фламиниус — казва той. — Тази карта е стара. Мисля, че според Гати се намира малко по-настрани.
Измества пръст по-близо до реката и повтаря четирите измервания.
— Добре или зле? — питам аз, гледайки новата точка някъде върху хълма Палатин.
Той се навъсва.
— Зле. Това е почти по средата на „Сан Теодоро“.
— Пак ли църква?
Пол кимва.
— Сигурен ли си, че Колона не би построил криптата близо до църква?
Той ме поглежда така, сякаш съм забравил елементарно правило.
— Всяко послание подчертава, че той изпитва ужас да не попадне в ръцете на фанатиците. „Божиите люде“. Ти как ще го изтълкуваш?
Губейки търпение, Пол изпробва две други възможности — Арената на Адриан и древната Арена на Нерон, върху която е построен Ватикана — но и в двата случая обиколката от двайсет и два стадия го довежда почти по средата на река Тибър.
— На тая карта гъмжи от стадиони — казвам аз. — Дали да не обмислим къде може да бъде криптата, а после да проверим по обратния път кой стадион съвпада с указанията?
Той се замисля.
— Ще трябва да погледна атласите си в „Бръшляна“.
— Утре можем да дойдем пак.
Пол, чиито резерви от оптимизъм са на изчерпване, поглежда картата още веднъж, после кимва. Колона го е победил още веднъж. Дори и лукавият Генуезец не ни помогна.
— Сега какво? — питам аз.
Той закопчава палтото си и изключва диапроектора.
— Искам да огледам кабинета на Бил долу.
Връща машината на лавицата, за да не личи, че някой е влизал.
— Защо?
— Да видя дали там няма още нещо от дневника. Ричард настоява, че вътре имало сгънат чертеж.
Пол отваря вратата, изчаква да изляза и оглежда залата, преди да заключи.
— Имаш ли ключ за библиотеката?
Той поклаща глава.
— Бил ми каза кода за вратата към стълбището.
Отново сме в мрачния коридор и Пол ме повежда напред. В тъмнината край нас преминават оранжеви аварийни лампи като самолети, прелитащи бавно в нощта. Стигаме до вратата към стълбището. Под дръжката има кутийка с номерирани бутони. Пол се замисля за миг, после набира няколко цифри.
Завърта ръчката и изведнъж застиваме на място. В тишината се раздава неясен шум.
14.
— Тръгвай! — беззвучно прошепвам аз и побутвам Пол към вратата на библиотеката. На вратата има малко прозорче и ние надникваме през него в сумрачната зала.
Над едно от бюрата се раздвижва сянка. Лъч от фенерче шари по плота. Виждам как нечия ръка бърка в едно от чекмеджетата.
— Това е бюрото на Бил — шепне Пол.
Макар и тих, гласът му се разнася из стълбищната шахта. Лъчът от фенерче застива на място, после се отправя към нас.
Натискам Пол да се приведе.
— Кой беше? — питам аз.
— Не видях.
Чакаме и се ослушваме за стъпки. Когато ги чуваме да се отдалечават, пак надниквам в залата. Вътре няма жива душа.
Пол побутва вратата. Цялата зала тъне в дългите сенки на библиотечните рафтове. През стъклената стена от север нахлуват лунни лъчи. Чекмеджетата на Стийн все още са отворени.
— Има ли друг изход? — прошепвам аз, докато вървим към бюрото.
Пол кимва и сочи нейде отвъд високите рафтове. Изведнъж пак чуваме нечии стъпки да се влачат към изхода. После вратата щраква и тихичко се връща на място.