— Ами писмото до Къри? — питам аз, гледайки гърба на пианото. Дървото е голо и грубо, нали тази страна трябва да бъде обърната към стената. Странна ми се вижда тази икономия, като да не си сресваш тила, защото не го виждаш в огледалото. Така правеше баща ми. Винаги съм смятал това за дефект в перспективата — грешка на човек, който вижда света само по един начин. Студентите му навярно го забелязваха също тъй често. Всеки път, когато им обръщаше гръб.
— Ричард никога не би ме ограбил — казва Пол, хапейки ноктите си. — Трябва да сме пропуснали нещо.
Настава тишина. В репетиционната е топло и когато мълчим, не се чува никакъв звук, освен тихите ноти откъм коридора. Вместо Гершуин сега в далечината глухо тътне соната от Бетовен. Спомням си как като дете изчаквах да отминат летните бури. Няма ток, в къщата е тихо и не се чува нищо, освен далечни гръмотевици. Под светлината на свещ майка ми чете на глас — илюстрирана книжка за Шерлок Холмс или нещо подобно — и аз се чудя защо най-хубавите истории сякаш винаги са за хора със странни шапки.
— Мисля, че Винсънт беше в библиотеката — казва Пол. — В полицията той излъга за отношенията си с Бил. Каза, че от години не е имал по-добър сътрудник.
„И двамата познаваме Винсънт, казваше писмото. Смятам за несъмнено, че той крои свои собствени планове за всичко, което излезе от начинанието.“
— Мислиш ли, че Тафт иска да си присвои изследването? — питам аз. — От години не се е опитвал да публикува нещо за „Хипнеротомахия“.
— Не става дума за публикуване, Том.
— А за какво?
Пол мълчи няколко секунди, после казва:
— Нали чу Винсънт тази вечер. Досега не беше признавал, че Франческо е от Рим. — Той поглежда педалите на пианото, щръкнали от дървената рамка като мънички златни обувки. — Опитва се да ми го отнеме.
— Кое?
Но Пол отново се колебае.
— Няма значение. Забрави.
— Ами ако в музея е бил Къри? — подхвърлям аз, когато той извръща глава.
Писмото на Стийн усложни представата ми за Къри. То ми напомни, че от тримата той е попаднал най-безнадеждно под властта на „Хипнеротомахия“.
— Той не е замесен, Том.
— Сам видя как се държа, когато му показа дневника. Къри все още вярва, че е негов.
— Не. Аз го познавам, Том. Разбра ли? А ти не.
— Това пък какво означава?
— Ти никога не си вярвал на Ричард. Дори когато се опитваше да ти помогне.
— Не ми трябва неговата помощ.
— И мразиш Винсънт само заради баща си.
Обръщам се изненадан към него.
— Той докара баща ми до…
— До какво? До катастрофата ли?
— Докара го до безумие. Какво ти става, по дяволите?
— Той просто написа една рецензия, Том.
— Съсипа живота му.
— Не живота, а кариерата. Има разлика.
— Защо го защитаваш?
— Не го защитавам. Защитавам Ричард. Но Винсънт не ти е сторил каквото и да било.
Тъкмо се каня да отвърна нещо хапливо, когато виждам какво му причинява този разговор. Пол притиска скулите си с длани и бузите му се издуват. За секунда виждам само фаровете отвън по пътя. В далечината отеква клаксон.
— Ричард винаги е бил добър към мен — казва Пол.
Спомням си, че баща ми не издаде нито звук по време на онова пътуване. Дори когато колата изхвръкна от пътя.
— Ти не ги познаваш — настоява Пол. — И двамата.
Не съм сигурен кога точно започна дъждът — дали когато пътувахме към панаира на книгата, за да видим майка ми, или по-късно, докато ме караха с линейка към болницата.
— Веднъж намерих рецензия за първия сериозен труд на Винсънт — продължава Пол. — В дома му. Изрезка от началото на седемдесетте, когато бил златното момче на Колумбийския университет — преди да дойде в Института и кариерата му да отиде по дяволите. Беше безумно хвалебствена, за такава можеш само да си мечтаеш. Накрая се казваше: „Винсънт Тафт вече пристъпи към следващия си проект: цялостна история на италианския Ренесанс. Ако се съди по досегашното му творчество, това наистина ще е грандиозен труд; един от редките случаи, когато писането на история се превръща в създаване на история“. Помня го дума по дума. Открих рецензията през пролетта на подготвителния курс, още преди да се опознаем. Тогава за пръв път почнах да разбирам що за човек е.
Рецензия. Като онази, която изпрати на баща ми, за да е сигурен, че ще я прочете. „Измамата Беладона“ от Винсънт Тафт.