— Той беше светило, Том. Знаеш го. Имаше повече ум от целия тукашен факултет. Но потъна. Не изгоря. Просто потъна.
Думите набират инерция, струпват се във въздуха, сякаш искат да постигнат баланс между тишината извън Пол и напрежението в гърдите му. Имам чувството, че плувам безсилно, докато отливът ме отнася навътре в морето. Пол отново почва да говори за Тафт и Къри, а аз си казвам, че те са просто образи от поредната книга, мъже със странни шапки, плод на налудничаво въображение. Но постепенно започвам да ги виждам през неговите очи.
След скандала с дневника на Генуезеца Тафт напуснал Манхатън и се заселил в бяла дървена къща край Института, на километър и половина от студентското градче в Принстън. Може би го е съсипала самотата, липсата на колеги, с които да си съперничи. Така или иначе, само след няколко месеца из академичната общност плъзнали слухове за неговото пиянство. Планираният труд за италианския Ренесанс тихо издъхнал. Талантът и пламенните му страсти сякаш се сгромолясали.
Три години по-късно покрай публикацията на следващия му труд — тънко томче за ролята на йероглифите в ренесансовата живопис — станало ясно, че кариерата на Тафт буксува. След още седем години, когато следващата му статия била публикувана в невзрачно научно списание, редакторът нарекъл неговия упадък истинска трагедия. Според Пол той продължавал да страда от загубата на онова, което някога имал заедно с баща ми и Къри. За всичките двайсет и пет години от пристигането си в Института до срещата с Пол Винсънт Тафт направил само четири публикации. Предпочитал да си запълва времето с критики на чуждия труд — и най-вече на баща ми. Пламенният гений на младостта му не се завърнал нито веднъж.
Навярно „Хипнеротомахия“ се е завърнала в неговия живот, когато Пол изникнал на прага му през пролетта на подготвителния курс. След като Тафт и Стийн се заеха да помагат на Пол за дипломната работа, той неведнъж ми е разказвал за поразителни проблясъци на гениалност у неговия наставник. Често се случвало нощем старият мечок да работи самоотвержено заедно с него, цитирайки наизуст дълги откъси от слабо известни текстове, когато Пол не успявал да ги намери в библиотеката.
— През онова лято Ричард ми осигури пътуване до Италия — казва Пол, търкайки с длан ръба на табуретката. — Толкова се вълнувахме. Дори Винсънт. С Ричард още не си говореха, но знаеха, че съм по следите на нещо голямо. Започвах да разбирам кое как е. Отседнах в един апартамент на Ричард — целият горен етаж на стар ренесансов дворец. Беше потресаващо, просто разкошно. Имаше картини по стените, по таваните, навсякъде. В ниши над стълбищата. Тинторето, Карачи, Перуджино. Истински рай, Том. Беше тъй хубаво, че дъхът ти спира. А той се събуждаше сутрин и заявяваше деловито: „Пол, днес имам да отметна доста работа“. После почвахме да разговаряме, а след половин час той смъкваше вратовръзката и казваше: „По дяволите всичко. Дай да си вземем почивен ден“. И ето — обикаляме площадите и разговаряме. Само двамата. Вървяхме и разговаряхме часове наред. Точно тогава той почна да ми разказва за годините си в Принстън. За „Бръшляна“ и всичките си приключения, какви щуротии е вършил, какви хора познава. И най-вече говореше за баща ти. Тъй ярко, тъй живо. Нали разбираш, сякаш нямаше нищо общо с онзи Принстън, който познавах. Като че живеех в сън, прекрасен сън. Ричард го наричаше точно така. През целия ни престой в Италия той крачеше из облаците. Започна да се среща с една скулпторка от Венеция и се канеше някой ден да й направи предложение. Дори си мислех, че след онова лято ще опита да се помири с Винсънт.
— Но не се помириха.
— Не. Когато се върнахме в Щатите, всичко си дойде по местата. С Винсънт не си продумаха. Жената от Венеция скъса с него. Ричард почна да идва в студентското градче, търсеше спомен за пламъка, който го е обгръщал, докато двамата с баща ти учели при Макбий. От онова време нататък той живее все повече и повече с миналото. Винсънт се мъчеше да ме убеди да стоя настрани от него, но през онази година аз стоях настрани от Винсънт, отбягвах Института, при всяка възможност се стараех да работя в „Бръшляна“. Не исках да му казвам какво сме открили, докато не се наложи. Точно тогава Винсънт взе да ме притиска да му покажа изводите си, да подавам всяка седмица отчет за напредъка. Може би си е мислил, че това е единственият му шанс да си отмъсти на „Хипнеротомахия“. — Пол плъзва ръка през косата си. — Колко съм бил глупав. Трябваше да напиша дипломна работа за четворка, после да си плюя на петите. Боговете повалят с гръм и мълния най-могъщите сгради и най-високите дървета. Защото боговете обичат да принизяват онуй, що е по-величаво от околното. Те не търпят гордостта у никого, освен у себе си. Херодот го е писал. Сигурно съм чел тия редове поне петдесет пъти, но така и не се замислих над тях. Винсънт ми ги посочи. Той знаеше какво означават.