Мислейки за всичко това, аз се мъча да си представя най-големия подарък, който бих могъл да поднеса на баща си. Докато сънят ме обгръща, отговорът изниква кристално ясно: да вярвам в неговите идоли. Само това искаше той през цялото време — да усети, че ни обединява нещо трайно, да знае, че докато вярваме в едни и същи неща, никога няма да се разделим. Колко усилия хвърлих, за да осуетя точно това. „Хипнеротомахия“ не се различаваше от уроците по пиано, баскетбола и несресания му тил — беше негова грешка. А сетне, както той несъмнено е знаел, че ще стане, щом загубих вяра в онази книга, пропастта помежду ни взе да става все по-широка и по-широка, дори когато седяхме един срещу друг на вечеря. Той стори всичко възможно, за да завърже здрав възел, а аз успях да го развържа.
Веднъж Пол ми каза, че надеждата, която зашепнала от кутията на Пандора едва след като отвътре изскочили всички други беди и скърби, е най-хубавото и последното от всички неща. Без нея остава само времето. А времето ни притиска в гръб като центрофуга, тласка ни все по-напред и все по-далече, докато потънем в забрава. Това, струва ми се, е единственото обяснение за станалото с мен и баща ми, както и за станалото с Къри и Тафт, за станалото с нас четиримата, колкото и неразделни да изглеждаме. Това е закон на движението, елементарен факт от физиката, който Чарли може да цитира, не по-различен от фазите на бяло джудже и червен гигант. Както всичко друго в тази вселена, ние сме обречени още от раждането да се раздалечаваме. Времето е просто остенът на раздялата. Ако сме частици сред море от разстояния, късчета от избухналото някогашно единно цяло, то има и научен закон за нашата самота. Тя е пропорционална на възрастта ни.
16.
През лятната ваканция след шести клас баща ми ме прати на двуседмичен лагер за неуспели скаути, чиято цел — както разбирам днес — бе да ме върне в редиците на по-достойните ми връстници. Предната година ми бяха отнели връзката, задето взривих шише с фойерверки в палатката на Уили Карлсън и най-вече задето заявих, че все още го смятам за смешно, дори и след като ми обясниха за крехката физика и слабия пикочен мехур на Уили. Мина време и родителите ми се надяваха, че злото е забравено. Сред суматохата около дванайсетгодишния Джейк Фъргюсън, чийто бизнес с порнографски комикси превърна морално запечената атмосфера на скаутския лагер в доходно и поучително начинание, аз бях причислен към по-дребните злини. Очевидно моите родители смятаха, че четиринайсет дни на южния бряг на езерото Ери ще ме върнат в лоното на доброто.
Грешката им излезе наяве за по-малко от деветдесет и шест часа. Още в средата на първата седмица скаутският ръководител ме откара до вкъщи и потегли, без да обели и дума. Бях изгонен позорно — този път задето научих събратята по отряд на неморална песен. В писмото си от три страници, изпълнено с прилагателни, каквито се срещат само в съдебната зала, началникът на лагера ме сравняваше с най-страшните рецидивисти сред скаутите в Охайо. Понеже не бях наясно с думата рецидивист, обясних на родителите си какво съм направил.
Бяхме потеглили на еднодневно пътешествие с канута и към нас се присъедини група момичета скаути. Пееха една песен, която знаех от мрачните скаутски времена на по-големите ми сестри: „Нов приятел е сребро, старият е злато и сърцето ми с тях вечно е богато“. Тъй като бях наследил и алтернативния вариант, аз побързах да го споделя със събратята по неволя:
Сами по себе си тия стихове едва ли даваха основание за изключване, но в гениален изблик на отмъщение Уили Карлсън тегли един ритник на най-стария лагерен наставник, докато онзи се навеждаше да запали огъня, а после се оправда с моето лошо влияние — новата песен била привлякла като по магия крака му към задника на стареца. След броени часове правосъдната система на скаутското движение се задейства с неумолима мощ и двамата почнахме да си събираме багажа.
Освен окончателното ми скъсване със скаутите, от този случай произлязоха само две неща. Първо, сприятелих се с Уили Карлсън, чийто слаб мехур се оказа чиста лъжа, за да ме изгонят първия път. Как да не го харесаш? И второ, майка ми ме подложи на една строга лекция, чийто смисъл проумях едва през последната си година в Принстън. Тя не възразяваше срещу първия ред на алтернативния вариант, макар че, строго погледнато, бях изхвръкнал от лагера тъкмо заради липса на уважение към старите хора. Нахока ме заради странната мания, изразена във втория ред.