Усетих, че разговорът ще е като онзи за птичките и пчеличките преди няколко години — добронамерен, но основан на сериозно недоразумение относно учебната ми програма.
Последва дълго обяснение за десетата еклога на Вергилий и omnia vincit amor с отклонения към сидонийските снегове и етиопските стада — все неща, които ме вълнуваха далеч по-малко от въпроса защо Джени Харлоу не ме смята за романтичен и как можах тъй некадърно да прахосам цели дванайсет долара. Ако любовта побеждава всичко, реших аз, значи просто не се е сблъсквала с Джулиъс Мърфи.
Но баща ми беше посвоему мъдър мъж и когато видя, че нищо не проумявам, разгърна една книга и ми показа картинка, която да обясни вместо него.
— Това е гравюрата „Любовта побеждава всичко“ на Агостино Карачи — каза той. — Какво виждаш?
От дясната страна на картината имаше две голи жени. От лявата страна малко момченце пердашеше далеч по-едър и мускулест сатир.
— Не знам — казах аз, защото не бях наясно от коя половина на картината следва да се поуча.
— Това — баща ми посочи момченцето — е Любовта.
Той изчака да проумея казаното.
— Този малчуган изобщо не е на твоя страна. Ти се сражаваш с него; мъчиш се да измениш онова, което причинява на другите. Но той е прекалено могъщ. Колкото и да страдаме, казва Вергилий, мъките ни не го затрогват.
Едва ли съм разбрал напълно онова поучение на баща ми. Мисля, че схванах само най-простото: опитвайки да накарам Джени Харлоу да хлътне по мен, влизах в ръкопашна схватка с хлапака на име Любов, а собствената ми евтина гривна подсказваше колко е безнадеждна тази борба. Но дори тогава усещах, че баща ми използва Джени и Джулиъс само като нагледен пример. Всъщност искаше да ми подари частица мъдрост, която бе опознал на собствен гръб, и се надяваше да я разбера, докато моите грешки са все още малки. Майка ми ме бе предупредила за погрешно насочената любов, мислейки си за увлечението на моя баща по „Хипнеротомахия“; ето че сега пък баща ми излагаше своите възгледи по въпроса, закодирани в цитати от Вергилий и Чосър. Сякаш казваше, че знае много добре какво чувства тя; може би дори е съгласен с нея. Но как да спре, каква власт има срещу силата, с която се бие, щом Любовта побеждава всичко?
Така и не разбрах кой от двамата беше прав. Мисля си, че светът е една Джени Харлоу, а ние всички сме просто рибари, разказващи кой каква риба е изтървал. Но и до ден-днешен не знам как игуменката на Чосър е тълкувала Вергилий или как Вергилий е тълкувал любовта. Остава ми само картината от бащината книга и по-специално онази част, за която той не спомена нито дума — двете голи жени, гледащи как Любовта пердаши сатира. Винаги съм се питал защо Карачи е изобразил две жени на гравюрата, когато би била достатъчна и една. Нейде там се крие поуката, която извлякох: в геометрията на любовта всичко е триъгълно. За всеки Том и всяка Джени има по един Джулиъс; за всяка Кати и всеки Том има по един Франческо Колона; и езикът на желанието е раздвоен, целува двама, ала обича само единия. Любовта чертае линии между нас като астроном, който чертае небесни съзвездия, свързвайки отделните точки във фигури, каквито не съществуват в природата. Основата на всеки триъгълник дава начало на нов, докато накрая небосводът на реалността се превърне в плетеница от любовни връзки. Взети заедно, те наподобяват мрежа, а зад тях, мисля си, се спотайва Любовта. Хлапакът на име Любов е единственият съвършен рибар — онзи, който хвърля най-широката мрежа и никоя риба не може да му избяга. А за награда седи сам в кръчмата на живота, вечен малчуган сред мъжете, и се надява някой ден да разкаже каква риба е изтървал.
Плъзна мълва, че Кати си е намерила някого. Бях заменен с третокурсник на име Доналд Морган — жилест дангалак, който вечно ходеше официално изтупан и още отсега се гласеше за наследник на Джил в „Бръшляна“. Една вечер в края на февруари случайно се натъкнах на новата двойка в кафене „Малък свят“ — същото, където преди три години се запознах с Пол — и последва хладен разговор. Доналд успя да подхвърли две-три дружелюбни и безвредни реплики, сетне осъзна, че не съм потенциален гласоподавател в клубните избори, след което набързо изведе Кати към лъскавата си кола, паркирана отпред.
Беше си жива мъка да го гледам как завъртя ключа на три пъти, преди двигателят най-сетне да изреве. Не знам дали специално заради мен, или просто от суетност остави машината да работи на празен ход почти цяла минута, докато улицата опустя напълно, и чак тогава потегли. Забелязах само, че Кати не ме погледна нито веднъж, дори докато се отдалечаваха; и още по-лошо — правеше се на сляпа не от притеснение, а от гняв, сякаш аз бях виновен, че сме стигнали дотук. Обидата и възмущението продължиха да ме тормозят, докато стигнах до извода, че не ми остава нищо друго, освен да вдигна ръце. Нека да си се радва на Доналд Морган, реших аз. Нека си има легло в „Бръшляна“.