— Ако ти се иска да беше потръгнало, защо не направи нищо?
— Погледни ме — казах аз. Чорлав, небръснат от четири дни. — Ето, това направих.
— Направи го заради книгата.
— То е все същото.
— Аз съм същото като книгата?
— Да.
Тя ме изгледа яростно, сякаш току-що си бях изкопал гроба. Но знаеше какво ще кажа; просто не искаше да го приеме.
— Баща ми посвети целия си живот на „Хипнеротомахия“ — казах аз. — Никога не съм се чувствал по-развълнуван, отколкото когато работя над нея. Сън не ме хваща заради тази книга, не мога да ям, сънувам я. — Открих, че не ми достигат думи. — Не знам как другояче да го кажа. То е като да отидеш на бойното поле при дървото. Тая близост ме кара да чувствам, че всичко е наред, че вече не съм изгубен. — Мъчех се да не я гледам. — Е, нима не си за мен същото като книгата? Да. Същото си, разбира се. Ти единствена си същото като нея.
Допуснах грешка. Мислех си, че мога да имам и двете. Не бях прав.
— Защо съм тук, Том?
— За да ми натриеш носа.
— Защо?
— Да ме накараш да се изви…
— Том. — С един поглед тя ме накара да млъкна. — Защо съм тук?
Защото изпитваш същото като мен.
Да.
Защото е твърде важно, за да оставиш решението на мен.
Да.
— Какво искаш? — попитах аз.
— Искам да престанеш да работиш по книгата.
— Само толкова?
— Само толкова ли? Само толкова?
Най-сетне изблик на чувства.
— Аз ли да те съжалявам, задето обърна гръб на нас двамата, за да живееш като прасе с тази книга? Гледай си работата! Аз се заключих и лежах четири дни със спуснати щори. Карен позвъни на нашите. Майка ми долетя от Ню Хампшър.
— Извиня…
— Млък. Сега аз говоря. Отидох на бойното поле да видя моето дърво и не можах. Не можах, защото сега то е нашето дърво. Не мога да слушам музика, защото все чувам нещо, което сме пели в колата, или в моята стая, или тук. Трябва ми цял час да се подготвя за лекции, защото през цялото време съм като замаяна. Не мога да си намеря чорапите, не мога да си намеря любимия черен сутиен. Доналд непрестанно ме пита: „Скъпа, какво ти е, скъпа, какво ти е“. Нищо ми няма, Доналд.
Тя придърпа маншетите на ръкавите си и избърса очи.
— Не е там ра… — започнах отново аз.
Но още не ми беше дошъл редът.
— С Питър поне можех да разбера. Не бяхме идеалната двойка. Той обичаше повече спорта, отколкото мен. Искаше да ме вкара в леглото и после загуби интерес. — Кати плъзна ръка през косата си, опитвайки да отметне назад кичурите, намокрени от сълзи. — Но ти… Аз се борих за теб. Изчаках цял месец, преди да ти позволя да ме целунеш за пръв път. След като спахме заедно, цяла нощ плаках, защото се боях, че ще те изгубя. — Тя млъкна, сякаш мисълта бе прекалено мъчителна. — А сега те губя заради една книга. Книга. Поне ми кажи, че не е каквото си мисля, Том. Кажи ми, че тайничко си се срещал с някоя своя колежка. Кажи ми, че е защото тя не върши глупости като мен, не танцува гола пред теб като някаква идиотка, понеже си мисли, че харесваш пеенето й, и не те събужда да тичаш в шест сутринта, понеже иска всяка сутрин да се увери, че още те има. Кажи ми нещо.
Тя ме гледаше от долу на горе, сломена и засрамена от това, а аз си мислех само за едно. Скоро след катастрофата една вечер обвиних майка си, че не е държала на баща ми. Ако го беше обичала, казах й аз, щеше да го подкрепяш в работата. Не мога да опиша изражението й в онзи момент, но то ме убеди, че на света няма по-долни думи от ония, които току-що бях изрекъл.
— Обичам те — казах аз и пристъпих към Кати, за да може да притисне лице към ризата ми и да стане невидима за момент. — Съжалявам от все сърце.
И мисля, че точно в този момент течението се преобърна. Гибелното ми състояние, онази любовна история, която смятах за запечатана в гените си, бавно взе да разхлабва хватката си върху ми. Триъгълникът се сгромолясваше. На негово място оставаха само две точки — две звезди, разделени от най-малкото възможно разстояние.
Около нас се струпаха безброй мълчания, изпълнени с всичко, което тя искаше да ми каже, но то бе излишно; с всичко, което аз исках да й кажа, но не знаех как.
— Ще кажа на Пол — изрекох с най-искрена вяра, — че повече няма да работя по книгата.
Изкупление. Разбирането, че не оказвам съпротива, че най-сетне съм проумял кое е най-добро за нашето щастие, накара Кати да стори нещо, което очаквах да пази за много по-късно, когато ще е уверена, че наистина съм скочил във влака. Тя ме целуна. И това кратко докосване сътвори като удар на мълния ново начало за нас.