Пътят през снега към сивата сграда, където е кабинетът на Тафт, сякаш трае цяла вечност. Помещението се намира дълбоко в недрата на „Маккош“, където коридорите са тъй тесни, а стълбищата тъй стръмни, че трябва да слизаме в индийска нишка. Трудно ми е да повярвам, че Винсънт Тафт може да диша тук, камо ли да се движи. Дори и аз имам усещането, че съм твърде едър за това място. Чарли навярно се чувства като в капан.
Хвърлям поглед назад просто за да се уверя, че Чарли още е с нас. Като го виждам как плътно ни прикрива в тил, усещам лек прилив на увереност — поне колкото да продължа напред. Сега осъзнавам нещо, което преди малко не исках да си призная: ако Чарли не беше дошъл, нямаше да издържа докрай.
Пол ни повежда по последния коридор към самотна стая в дъното. Заради празника всички други кабинети са заключени и тъмни. Само под бялата врата с името на Тафт прозира ярка светлина. Бялата боя е олющена по ръба. Най-отдолу има потъмняла ивица — спомен за някогашно наводнение откъм тунелите на парното, които лъкатушат само на педя под сутерена. Никой не си е направил труда да боядиса вратата след идването на Тафт в прастари времена.
Пол вдига ръка, но преди да почука, отвътре долита глас.
— Закъсняваш — ръмжи Тафт.
Дръжката на вратата скръцва, когато Пол я завърта. Усещам как Чарли се блъсва в гърба ми.
— Продължавай — прошепва той и ме бута напред.
Тафт седи сам в кожено кресло зад грамадно старинно бюро. Метнал е вълненото си сако върху облегалката и с навити ръкави поправя някакви ръкописи. Червената химикалка изглежда съвсем дребна в ръката му.
— Те защо са тук? — властно пита той.
— Дай ми чертежа — казва Пол без предисловия.
Тафт оглежда Чарли, после мен и посочва с дебелите си пръсти два стола.
— Сядайте.
Хвърлям поглед наоколо, опитвайки да не му обръщам внимание. От всички страни дървени лавици с книги закриват белите стени. Из дебелия слой прах по тях забелязвам по-чисти бразди там, където някой том е ваден за четене. Върху килима се вижда протрита пътека от вратата до бюрото.
— Сядайте — повтаря Тафт.
Пол е готов да откаже, но Чарли го побутва към стола. Иска да свършваме час по-скоро.
Тафт смачква на топка зацапана кърпа и избърсва устата си с нея.
— Том Съливан — казва той. Най-сетне е забелязал приликата.
Кимвам мълчаливо. На стената над главата му е закрепена старинна дъска от позорен стълб с отворени дупки за шията и ръцете. Единственият намек за светлина или цвят в тази стая са подвързиите на книгите от червен марокен и златистите срезове на страниците.
Пол се привежда напред върху стола.
— Не го закачай. Къде е чертежът?
Изненадан съм от силата в гласа му.
Тафт изпръхтява презрително и вдига чаша чай към устните си. В очите му се спотайва злоба, сякаш чака някой от нас да налети на бой. Най-сетне той става от коженото кресло, навива ръкавите си още по-високо и тежко пристъпва към касата, вградена в стената между рафтовете. Набира комбинацията с космата ръка, после дръпва ръчката и вратата се завърта на пантите. Тафт посяга навътре и вади кожен бележник.
— Това ли е? — глухо прошепва Пол.
Но когато Тафт отваря бележника и подава нещо на Пол, то се оказва официална бланка на Института; датата е отпреди две седмици.
— Искам да знаеш как стоят нещата — казва Тафт. — Чети.
Виждам как Пол пребледнява. Привеждам се и чета през рамото му.
„Декан Медоус,
Във връзка с нашия разговор от 12 март относно Пол Харис, с настоящето Ви изпращам допълнителната информация, която поискахте. Както знаете, мистър Харис подаде няколко молби за отсрочка и прояви учудващ стремеж да запази в тайна съдържанието на дипломната си работа. Разбрах причината едва когато по мое настояване миналата седмица представи отчет за извършеното. Прилагам копие от своята статия «Разгаданата тайна: Франческо Колона и Хипнеротомахия Полифили», предвидена за публикуване в есенния брой на «Ренесанс Куотърли». За сравнение прилагам и копие от отчета на мистър Харис. Моля, свържете се с мен при необходимост от допълнителни сведения.
Онемяваме.
Злият великан се обръща към мен и Чарли.
— Работих над това цели трийсет години — казва той със странно безизразен глас. — А сега в крайните резултати дори не се споменава моето име. Никога не си бил благодарен към мен, Пол. Нито когато те запознах със Стивън Гелбман. Нито когато получи специален достъп до хранилището за редки книги. Нито дори когато одобрих многобройните молби за отсрочка на некадърното ти произведение.