Зашеметеният Пол е загубил дар слово.
— Няма да позволя да ми го отнемеш — добавя Тафт. — Твърде дълго съм чакал.
— В деканата имат другите ми отчети — заеква Пол. — Там са и записките на Бил.
— Никога не са получавали твой отчет. — Тафт отваря едно чекмедже и измъква отвътре куп изписани листове. — И определено не са виждали записките на Бил.
— Ще разберат, че изследването не е твое. Ти не си публикувал нищо за Франческо от двайсет и пет години насам. Дори не работиш по „Хипнеротомахия“.
Тафт подръпва брадата си.
— В „Ренесанс Куотърли“ вече видяха три предварителни варианта на моята статия. И вече получих по телефона няколко поздравления за снощната лекция.
Спомням си датите върху писмата на Стийн и разбирам колко отдавна е възникнала тази идея, колко месеци са се дебнали Стийн и Тафт кой пръв да открадне труда на Пол.
— Но той има и изводи — казвам аз, тъй като Пол не се сеща. — Не ги е споделил с никого.
Очаквам Тафт да реагира зле, но това по-скоро го развеселява.
— Изводи толкова скоро, Пол? — казва той. — И на какво дължим този неочакван успех?
Той знае за дневника.
— Ти си оставил Бил да го намери — казва Пол.
— Но все пак не знаеш какво откри той — настоявам аз.
— А ти — Тафт се обръща към мен — си заблуден нещастник като баща си. Щом един хлапак може да разгадае смисъла на този дневник, мислиш ли, че аз няма да мога?
Пол е потресен. Очите му шарят безцелно из кабинета.
— Баща ми те смяташе за глупак — казвам аз.
— Баща ти умря, очаквайки музата да го посети. — Тафт се разсмива. — Работата на учения е строгост и труд, а не вдъхновение. Той не ме послуша и си понесе последствията.
— Той беше прав за книгата. Ти сбърка.
В очите на Тафт припламва омраза.
— Знам какво стори той, момче. Нямаш с какво да се гордееш.
Озъртам се с недоумение към Пол, но той е направил няколко крачки встрани от бюрото, към лавицата с книги.
Тафт се привежда напред.
— Можеш ли да го упрекнеш? След подобен провал и позор. Отхвърлянето на книгата му беше последният удар.
Извръщам глава като ударен от ток.
— И го стори със собствения си син в колата — продължава Тафт. — Колко показателно.
— Беше злополука… — казвам аз.
В усмивката на Тафт грейват хиляди зъби.
Пристъпвам към него. Чарли вдига ръка пред гърдите ми, но аз я отблъсквам. Тафт бавно се надига от креслото.
— Ти му го причини — казвам аз и смътно усещам, че крещя.
Чарли отново посяга да ме хване, но аз се изтръгвам и прекрачвам напред. Ръбът на бюрото се впива в белега върху бедрото ми.
Тафт заобикаля и спира на една ръка от мен.
— Подлъгва те, Том — тихо казва Пол от другия край на стаята.
— Той сам си го причини — казва Тафт.
И последното, което запомням, преди да го блъсна с всичка сила, е усмивката на лицето му. Той рухва с цялата си огромна тежест и усещам как тътенът пробягва по дъските на пода. Светът наоколо сякаш се разпада на неразбираеми крясъци и смътни картини. Ръцете на Чарли ме дърпат назад.
— Да се махаме — казва той.
Опитвам да се изтръгна пак, но Чарли е по-силен.
— Да се махаме — повтаря той към Пол, който все още зяпа проснатия Тафт.
Но вече е твърде късно. Залитайки, Тафт се изправя на крака, сетне с усилие пристъпва към мен.
— Не се приближавай до него — казва Чарли и протяга ръка срещу Тафт.
Между разперените му пръсти виждам свирепия поглед на Тафт. Без да ни обръща внимание, Пол се оглежда из кабинета. Търси нещо. Най-сетне Тафт се окопитва и посяга към телефона.
По лицето на Чарли трепва страх.
— Да си вървим — казва той и отстъпва назад. — Веднага.
Тафт набира три цифри, които Чарли познава твърде добре.
— Полиция — казва той, като ме гледа право в очите. — Моля, елате веднага. Нападнат съм в кабинета си.
Чарли ме изблъсква през вратата.
— Бягай!