Единият сграбчи дръжката на дамската чанта на Даймънд и я преряза. Тя безразсъдно я стисна, но мъжът дръпна ожесточено чантата и запрати сестра ми встрани. Притекох й се на помощ, но другите двама ме нападнаха. Приземихме се в канавката една върху друга, а в това време мъжете се мъчеха да ми измъкнат чантата. Единият ме удари с лакът в стомаха и се изправи, а другият блъсна главата ми в бордюра.
След това всичко стана размазано. Чуваха се тежки стъпки и някакъв звук, който много приличаше на рева на разгневен звяр.
- Полиция! - Предпазителят на пистолет изщрака и се върна на мястото си. - Остави я!
Някой изруга и последва бързото отстъпление на меките подметки на три чифта маратонки Лежах по гръб, някак странно полунадигната от паважа, а звездите се въртяха.
Мъжът, който ни се притече на помощ, изтича при сестра ми. Тя седеше на земята и притискаше чантата до стомаха си. Главата ми пулсираше, но се изправих на колене и се придърпах по-близо до тротоара, преди следващият камион да ме е премазал.
- Добре ли сте, госпожо? - Спасителят ни се приведе над нея.
- Да, да, благодаря ви. Разминах се само с уплахата. - Даймънд трепереше, а очите й бяха плувнали в сълзи, събуждайки инстинкта на всеки мъж да я защити.
Той й подаде ръка да стане. Струва ми се, че дори не ме забеляза - аз стоях в сянката между уличните лампи, а сестра ми беше окъпана в светлина. Ръцете им се докоснаха, двамата ахнаха и се надигнаха на крака.
- Боже мили! Та това си ти! Чувам те в главата си! - Даймънд зяпаше нагоре към спасителя си, сякаш той беше Дядо Коледа и носеше подаръци за всичките й рождени дни наведнъж. Ако се потопях и погледнех към тях с очите си на савант, щях да видя как всичкият й завихрен космически боклук сега се беше съсредоточил върху него като върху магнит, който привлича метални стружки.
- Да, аз съм наистина. - После, без да кажат и дума, той я хвана в ръцете си и я целуна.
Уха! Не знаех какво да правя - да им ръкопляскам ли, или да се разсмея. Все едно гледах някой клиширан романтичен филм - любов от пръв поглед и спонтанна прегръдка като в онази известна фотография на моряка, който целува медицинската сестра в деня на победата над Япония на Таймс Скуер.
Дали ревнувах? Разбира се, и още как.
Най-сетне двамата се отделиха един от друг.
Кой си ти? - Най- накрая сестра ми прояви здрав разум и си спомни, че дори не се бяха запознали.
Трейс Бенедикт. А ти?
- Даймънд Брук.
Той нежно взе лицето й в ръце, сякаш държеше най- ценната вещ на света.
- Чувал съм името ти. Дошла си тук за конференцията, нали? Приятно ми е да се запознаем, Даймънд.
- И на мен, Трейс. - Очите й се преместиха върху устните му.
О, не! Само не пак!
И той пак се надвеси над нея, но този път я целуна ласкаво и нежно, целувка за „добре дошла“ на неговата сродна душа. Не смеех да дишам. Не бях такъв егоист, че да съсипя най- щастливия миг в живота им с моите оплаквания, нищо че имах леко мозъчно сътресение и бях омазана с неописуеми неща от канавката. С един пръст изстрелях от крака си опаковката на сандвич от Макдоналдс. Гадост! Даймънд щеше да си спомни за мен. Все някога.
- Не е за вярване, че се появи в живота ми така изневиделица. Толкова дълго те чаках. - Трейс поглади скулите й с пръст и помилва ъгълчето на красивите й устни. - Трябва да си призная, че в мен се зароди надежда, когато те видях в списъка на гостите и обърнах внимание, че си на моите години...
- Ние никога не спираме да се надяваме и когато срещнем друг савант, все се молим да е Той или Тя, нали така? - Даймънд се усмихна свенливо.
- Толкова пъти съм бил представян на възможни кандидатки със същата дата на раждане. Слава богу, че ти се оказа моята сродна душа.
Аз въздъхнах и разтрих слепоочията си. Сценарият им не беше особено оригинален, но за главоболието ми не можех да ги виня.
- Последното нещо, което съм очаквала, когато приех поканата, е да срещна тук моята сродна душа. -Сестра ми беше очарователна - едновременно щастлива и свенлива.
Той се наведе, вдигна чантата й и я подаде.
- Ти си миротворецът, нали?
- Точно така. Притежавам малка консултантска фирма във Венеция.
Във Венеция ли? В Италия?
- Да не би да има друга Венеция? - В очите й проблясна нежна закачливост.
- Ако питаш за Америка, има. Колкото искаш. Някъде към седем -осем Венеции Значи в Италия, а? -Той я целуна лекичко, сякаш се знаеха отдавна, без да може да откъсне ръцете си от нея. - Аз работя в денвърската полиция. Ще трябва да измислим нещо с разстоянията, но се чудя какво.