Предпазливо се улових за кръста на мъжа, който не дочака Сол да се качи, а запраши с пълна скорост обратно към замъка.
Шумът беше оглушителен, за да задавам въпроси, затова се постарах да запомня пътя обратно, в случай че ми се наложеше да се върна сама. Алеята беше маркирана със стълбове, които указваха пътя в дълбокия сняг. От двете й страни се простираше елова гора. Завихме зад ъгъла и пред нас се показаха градините - загадъчни в зимното си покривало, - но тук-там се виждаха тераси, плетове и статуи. Над нас се възправи замъкът - тъмен силует на фона на небето, чиито каменни нокти дращеха звездите, сякаш им завиждаха за свободата от веригите на земното съществуване. Бях попаднала в приказка. Не беше трудно да повярвам, че разумните преговори за освобождаването на момичетата може би изглеждаха наивни тук, както ако опиташ да вразумиш един върколак да не те напада.
Двигателят спря. Слязох, но не можах да се насиля да благодаря на придружителя си. Отново, без да пророни и дума, той откара снегомобила зад крепостта, където вероятно контесата държеше превозните си средства. Там, където стоях, имаше огромно обръщало, но иначе нямаше следи от коли. След миг пристигна снегомобилът със Сол, който видимо си отдъхна, когато видя, че го чакам. Той слезе, с бърза крачка дойде при мен и ме хвана за ръката, преди някой да ни раздели.
- А сега какво? - попитах аз.
Не се виждаше никаква врата към замъка. В стената имаше дълбок сводест проход, но никой от двама ни не искаше да тръгне натам - подвижната решетка, която беше вдигната, ни караше да се чувстваме така, сякаш сме тръгнали право към пастта на дракон.
Тогава оттам излезе мъж с фенер.
- Предполагам, че това е отговорът, който търсим - въздъхна Сол. Той стисна здраво ръката ми и ме поведе натам.
- Познавам го. Това е икономът на контесата от къщата й във Венеция - прошепнах аз.
- Ако обичате, господине, и вие, госпожице, последвайте ме - произнесе напевно икономът.
- Това не е светска визита - рязко рече Сол. - Мисля, че знаете защо сме тук и трябва добре да прецените риска от наказателно обвинение срещу вас, ако ни попречите да си върнем момичетата и съпругата ми
- Отлично, сър. Насам.
О, този иконом, толкова го биваше! Сигурно беше изгледал стотици класически ленти, за да доведе до пълно съвършенство този раболепен, но презрителен тон.
Стъпките ни отекнаха в прохода. Излязох в двора и той ни отведе през него до вратата, която стоеше отворена в другия край. Отвътре се чуваха смях и гласове.
- Контесата май има компания. Какво означава това за нас? - попитах аз.
- Вероятно свидетели. Ако има някой, който не е на заплата при нея, това може да ни бъде от полза. -Сол се спря на прага. - Добре, Кристал. Ще опитам да направя телепатична връзка. Знам, че ти става лошо, но няма как.
- Няма нищо. - Отдръпнах се и допълнително усилих щитовете си. - Аз ще се погрижа за иконома. -Прекрачих прага и се намерих във фоайе с ламперия, украсено с ловни трофеи и мечове - колко банално. -Ей, Джийвс*, къде да си закача палтото? - викнах му грубо. От любопитство опитах да се потопя в съзнанието на прислужника, за да видя дали ще мога да науча нещо за връзките му, както правех, когато търсех нещо изгубено от племенницата ми, и останах изненадана. Мозъкът му се въртеше, но не в случайни мисли както у повечето хора. Приличаше повече на въртележка - всичко се движеше в подреден кръг: задълженията му, предаността му към конгесата и семейството му. Тази спретнатост беше присъща на робот. Бързо развалих връзката, тъй като не исках да усети нахлуването.
*Герой на британския хуморист П.Г.Удхаус, икономът на Бъртрам Устьр. Бпр.
* * *
- Госпожицата може да остави палтото си тук - рече икономът и подаде ръка. Аз свалих палтото си и му го подадох. Изражението му не се промени ни на йота - нито усмивка, нито лъч човечност.
Сол влезе. Повдигнах вежди, но той поклати глава. Добре, щяхме да минем без обикновената телепатия. Посочих гърдите си, за да го попитам дали иска аз да опитам. Той отново поклати глава.
- Нека крием този коз засега в ръкава си - рече той ниско. - За по-късно, ако ни потрябва.
- Мога ли да взема палтото ви, сър? - запита икономът.
- Заповядайте. - Сол му го подаде. Докато икономът беше с гръб към нас, аз докоснах слепоочието си, посочих го с пръст и направих гримаса.
- Хъм. Интересно. Заличителя? - попита Сол тихичко.
- Предполагам. Не е естествено. Изглежда е способна да пренарежда съзнанието така, както й е угодно на нея.
- Това би обяснило целия план.
- Насам - Роботът Джийвс се отправи към една изящна двойна врата. Той бутна вратите и вътре се разкри красива, старинна всекидневна, огромна камина, където бумтеше огън, и розови кресла и канапета. Нищо от обстановката не задържа вниманието ни, защото в стаята бяха всички хора, за които бяхме дошли.