- Ди! О, боже, добре ли си? - възкликнах аз и се втурнах към сестра ми Тя отпиваше шампанско от една чаша и сякаш отвличането изобщо не й се бе отразило. Не бях виждала старомодната рокля, с която беше облечена, а и изражението на лицето й ми беше чуждо.
- Извинете, познаваме ли се? - Даймънд остави чашата си, изправи се и ми подаде ръка, сякаш бяхме случайни познати. - О, боже, не си спомням името ви. Сигурно съм пийнала повечко. - Тя погледна към чашата и направи печална гримаса, приканвайки ме да стана част от шегата.
- Даймънд - аз съм. Кристал. Сестра ти.
- Не ставайте глупава - аз съм най-младата в семейството. Мама и татко са били твърде стари, за да имат още едно дете. Разбира се, татко никога не би признал, че мама е прекалено стара за каквото и да е -той я обича сляпо. Много мило, на тяхната възраст. - Тя отпи нова глътка, а ръката й затрепери, сякаш тялото й знаеше нещо, което мозъкът й беше забравил.
- Но татко е... - Оставих последните две думи да заглъхнат, защото знаех, че са безполезни. Часовникът на съзнанието й беше променен и тя, изглежда, не знаеше за смъртта на баща ни, нито за моето съществуване. Надникнах в ума й и видях, че просто ме нямаше там. Всичко, което беше докоснало връзката й с Трейс, беше изтрито, но тъй като аз съм била там от самото начало, аз бях напълно заличена от картината. Спомените за мен бяха запечатани като ядрени отпадъци, залети с тонове цимент, за да не могат да заразят другите спомени. Но не само тя не си спомняше нищо. Феникс и Скай гледаха към мен с възпитан интерес; Карла се взираше в огъня, без да забележи, че съпругът й беше влязъл. С големи крачки той отиде при нея и я вдигна от креслото.
- Карла, спри това начаса! - Той приближи лицето си до нейното. - Чуй ме - намери ме в главата си, в сърцето си! Аз съм, Сол!
- Мили боже! Какво прави този човек? - възкликна Даймънд и като ме остави, завтече се към огнището. - Той луд ли е? Оставете я на мира!
- Сол? Сол чий? - попита Карла с помътнели очи. Тя изглеждаше като дрогирана - искаше ми се нещата да бяха толкова прости, но от състоянието на картината в съзнанието й разбрах, че тя е била подложена на същата заличителна обработка както иконома, както всички тук. Но тъй като тя беше прекарала почти целия си живот със своята сродна душа, у нея бяха останали ужасяващо малко спомени.
Дребничката фигура, облечена в черно, се надигна от креслото от другата страна на камината.
- Харесва ли ти отмъщението ми, Бенедикт? - попита тя с горчиво ликуване. Сол пусна Карла и нежно я сложи да седне на стола. Той се бореше с толкова силни емоции, че не бе в състояние да отговори.
- Както виждаш, всички сродни души бяха, как да кажа? Изгубени? - продължи контесата.
- Нищо не може да разруши връзката между сродните души - рече той с нисък глас. - Нищо.
- Нищо, освен мен. - Контесата насочи вниманието си към мен. - А, Кристал! Върна се по-бързо, отколкото предвиждах. Учудена съм, че те виждам тук тази вечер. Очаквах да откриеш къде съм отвела момичетата най-рано, о, утре. Моите поздравления. Подцених те. Това, че нямаш дарба, ме накара да си помисля, че ти липсва и интелигентност.
- Защо сте причинили това на сестра ми? - Преглътнах. В гърлото ми беше заседнала буца. - Какво зло ви е сторила тя? Какво зло съм ви сторила аз?
- Нищо. За нещастие, и вие бяхте въвлечени в това. Нали разбираш, мила, за да се заличи връзката между сродните души, трябва да се влезе толкова надълбоко, че почти всичко друго се изтрива с нея. Не е останало много в хубавите им главички. Не страдат, просто са... - тя развя кокалестите си пръсти, докато търсеше думата - отнесени.
Отказвах да приема това, но на първо място трябваше да си ги вземем обратно.
- В такъв случай, отмъщението ви е доведено до край. Може ли да си ги приберем у дома?
Тя наклони глава на една страна, сякаш не ме беше чула добре.
- Забравяш сина ми. Искам да ми го върнат и тогава ще можете да ги получите.
- И ако направим, каквото искате от нас, ще върнете ли съзнанието им така, както е било? - попитах я.
- Ще трябва да те излъжа, ако кажа, че мога да го направя. Не. Мислех, че е справедливо да отнема нещо на семейство Бенедикт, както и те отнеха честта на дома ми. Обществената вреда, която ми нанесоха, беше прекалено голяма, за да може всичко да се върне, както е било.
Сол подаде ръка на Карла.
- В такъв случай, ние си тръгваме. Хайде, Карла - момчетата те чакат край портата.