Брей, този не си губи времето. Срещнаха се преди няма и пет минути и вече ще се мести у нас.
- Мога да работя от всяка точка на света. Само трябва да помисля за Кристал... - Изведнъж тя си спомни за съществуването ми и се отблъсна от него. - Кристал, божичко, Кристал, добре ли си?
Аз им помахах немощно от тротоара.
- Добре съм. Вие, двамата, продължавайте. Не искам да ви развалям цуни-гунито.
С няколко бързи крачки Даймънд се намери до мен.
- Боли ли те нещо? Не мога да повярвам, че те оставих да стоиш на тротоара, а ти си ранена. Трейс, моля те, помогни ни.
Бързо схванах, че зет ми беше способна душа. Нямаше нужда сестра ми да го подканя, за да ми помогне да докуцам пред една врата. На ключодържателя му висеше малко фенерче и той светна с него в лицето ми.
Примигнах и закрих очите си с ръка.
- Има оток на главата, но зениците й реагират на светлината. Май ще е най-добре да я закараме в болницата. Просто за всеки случай.
Паниката ме разкъса като токов удар.
- Нищо ми няма. Наистина. Не искам да ходя в болницата. - Последният път прекарах там осемнайсетия си рожден ден. Татко ме беше извел на вечеря да отпразнуваме деня, но получи инфаркт още преди да поръчаме. Специалната ми вечер завърши в болницата, откъдето трябваше да съобщя новината за смъртта му на мама и цялото семейство. Само като си спомнех и пак ме налягаше онова грозно усещане, сякаш пропадам през някакъв отвор в нищото.
Но слава богу, Даймънд знаеше, че за нищо на света няма да стъпя там доброволно.
Тя не обича болниците. Но все ще можем да повикаме лекар, който да я прегледа в хотела, нали?
Трейс извади телефона си.
- Имам по-добра идея. Ще повикам брат ми. Той ще я прегледа по-обстойно от който и да е апарат в спешното отделение.
Втора глава
Върнахме се в хотела и предизвикахме известно смайване във фоайето, когато закуцуках през него, подкрепяна от ръката на местния полицай. Трейс не носеше униформата си, но се оказа, че служителите в хотела добре го познават, тъй като именно той направил резервацията за конференцията тук.
- Джим, брат ми ще пристигне скоро. Прати го веднага горе в апартамента на дамите, моля те -обърна се Трейс към портиера.
- Разбрано, сър. - Топчестият носач ме погледна през дебелите си очила. - Всичко наред ли е, дами?
- Имали са неприятна среща с двама-трима от нашите най-малко обичани местни типове. Ще подам рапорт, но за щастие не са отмъкнали нищо.
- Всъщност отмъкнаха ми дамското портмоне - измрънках аз. Разбира се, че това му беше убягнало -нали се правеше на герой. - Вътре нямаше кой знае какво - само картата за библиотеката и сто долара.
Полицаят Трейс, професионалистът, се извърна към мен.
- Някакви други лични документи? Шофьорска книжка?
Аз изпръхтях.
- Та ние живеем във Венеция. Улиците са пълни с вода. Опитай ти да караш кола в тези условия.
- А паспорт?
- Скрит е на сигурно в стаята.
Той кимна доволно.
- Ще ти възстановя сумата от сто долара. Но за читателската карта нищо не мога да направя. Това е моят град. Съжалявам, че така ви посрещна. При нормални обстоятелства тук е много хубаво.
Асансьорът довде и плавно ни качи на десетия етаж. Единствените високи сгради във Венеция бяха кулите campanile, които напук на гравитацията бяха килнати под всевъзможни ъгли, но се държаха благодарение на това, че бяха хлътнали навътре в земята през вековете. Хотелската ни стая беше обзаведена по последния писък на модата - с бели мебели, плоски екрани, луксозна баня, където тръбите не стенеха, нито капеха едва, докато ненадейно не те окъпят с мощен удар от душа заради слабото налягане. Изгледът от прозореца също впечатляваше - нанизи от светлини се разстилаха из града, но биваха погълнати от пълния мрак на Скалистите планини, разположени на двайсет-трийсет километра вън от него. Земята тук се издигаше вертикално - планините, катерещите се нагоре пътища, ски курортите. Аз идвах от място, където хората обичаха равнините и имаше лагуни, острови, които едва се надигаха над морското равнище, тинести плитчини.
От вратата изхвърчах направо в банята и се окъпах от лепкавите гадости от канавката. Навлякох един удобен дебел халат, а миризливите си дрехи натъпках в една торба и ги оставих на хотелската пералня да се оправя с тях. Почувствах се малко по-добре и се върнах, накуцвайки, в стаята. Даймънд и Трейс не бяха разбрали, че ме няма. Те се взираха един в друг и си говореха телепатично, изгубени в чудото от срещата им. Сърцето ми се сви по особен начин - с малко завист, но и препълнено с тяхното щастие.