Не искам и да ги прекарам, като бягам от закона.
Ау, аз, ти, затънтен тропически остров - че кое не ти харесва? Той прожектира снимка, на която беше по хавайски къси панталони, а аз по хавайска пола и венец от цветя, сложен на стратегическо място. Усетих как бузите ми пламнаха.
Хав!
Какво? Попита ме той съвсем невинно.
Смущаваш ме, тикво такава!
Нищо не мога да направя, скъпа. Това е твоето въображение.
Върнах му начаса снимка, на която бях напълно облечена, и тъкмо го удрях по задника с ботуш, запращайки го в един скалист вир.
Да, за мен и тук става.
Момчето беше... коя беше онази дума, която старите ми учители обичаха? Непоправим.
Е, благодаря ти, красива девойко. Ще приема това за комплимент.
- Синьорина, сигурна ли сте, че сте добре? - попита ме офицерът, озадачен от мълчанието ми.
- Добре съм. Просто съм разстроена. Да приключваме, Хав. Шофьорът ми става подозрителен.
Ще се чуем скоро. Край на предаването.
- Не се тревожете - ако не са сторили нищо нередно, скоро ще ги пуснат на свобода - рече бодро офицерът. - Не мисля, че шефът ще иска да държи затворени толкова много американски посетители. Не е добре за туризма, а в този финансов климат не мисля, че това ще се хареса на местните власти.
Офицерът беше мил човек.
- Благодаря. Дано всичко свърши добре.
- Но ако са виновни, може би ще е добре да стоите настрана. - Той зави на полицейския паркинг. - Не бихте искали да се окажете замесена в свада с контесата в съда. Братовчед й е главният прокурор в областта.
След тази отрезвяваща оценка, аз се втурнах обратно към вилата, в която бяхме прекарали толкова малко време този следобед. Светлините горяха, за да потвърдят, че Сол и Стив вече бяха пристигнали, само дано и момичетата бяха с тях. Позвъних на вратата. Отвори ми Сол и без да каже и дума отпървом, ме прегърна силно и дълго.
Тогава осъзнах колко много ми липсва баща ми, но все пак прегръдката на Сол не беше лош заместител.
Петнайсета глава
- Всичко наред ли е при вас? - попитах го, като се борех с чувството на загуба, подобно на пешеходец, който иска да овладее чадъра си във ветровит ден. Не можех да позволя на емоциите си да се излеят метафорично навън, не и сега.
- Колкото може да се очаква. Хайде, влизай. - Той се отдръпна. Свалих си якето и ботушите и влязох във всекидневната. В единия край се бяха скупчили Карла, Даймънд, Скай и Феникс. Стив се въртеше около вратата, за да не им щукне да побягнат. Питах се какво ли му минаваше през главата. Животът му несъмнено беше необичаен, нали беше филмова звезда, но главата си залагах, че досега не беше прекарвал подобна нощ.
- Кристал се прибра - рече Сол с принудена бодрост. Даймънд обърна очите си към мен. Бяха вледеняващо студени.
- Струва ми се, че се срещнахме днес следобед.
Кимнах. Заболя ме, когато почувствах, че изобщо не иска да ме приеме, но тя не беше виновна.
Карла се изправи и застана пред другите три жени като майката мечка, която защитава мечетата си.
Не разбирам какво си мислите, че правите, господин Бенет...
Един мускул започна да играе по лицето на Сол и единствено това издаде болката му.
- Карла, аз съм господин Бенедикт, а ти си госпожа Бенедикт. Моята съпруга.
Тя махна с ръка.
- Не знам на коя планета живеете, господин Бенедикт, но настоявам да ни освободите незабавно. Прекарвахме си такъв чудесен уикенд с нашата приятелка, контесата. Не мога да си представя какво ви е прихванало, че да ни изнесете оттам в безсъзнание! Ще съобщя за вас в полицията.
Потопих се в силата си, за да разбера какво се беше случило с връзката на Карла с нейната сродна душа. И тук беше същото като в ума на иконома. Всичко, което я правеше неповторима, се въртеше като в полудяла въртележка или може би в този случай, като рояк пчели. Не можех да проникна през облака, не можех да се доближа, за да видя дали духовната й същност беше останала в сърцевината му.
- Господин Бенедикт. - Даймънд излезе пред Карла. Усещах, че упражняваше върху нас своите помирителни способности. - Не разбирам какво ви е накарало да сторите онова, което сторихте, но вие със сигурност разбирате, че това не е редно, нали? Ще сме ви благодарни, ако просто се оттеглите от вратата и ни оставите да си тръгнем.
Тръшнах се в един стол, като се борех с отчаянието си. Силата ми, сравнена с тази на контесата, беше като муха, изправила се в битка срещу Годзила.
- И къде ще отидеш, Ди? Контесата не ти е никаква. Аз съм твоя сестра. Делим един апартамент във Венеция, помниш ли? Там ли искаш да отидеш?