Даймънд ме погледна така, сякаш аз бях загадка, която не можеше да разреши.
- Моля? Апартамент? Във Венеция? Знам, че имам апартамент, който наследих от баба ми, но вас не ви помня?
- Да, от Nonna. - Нещо се закачи за останките от съзнанието й. - Ами мама? Силвър, Стийл, Топаз, Питър и Опал? В момента племенничките ти се вълнуват до пръсване, защото горят от нетърпение да бъдат шаферки на сватбата ти следващия уикенд, когато ще се ожениш за Трейс. Ако не ми вярваш, обади се на Мисти.
Мисти?
- Твоята племенница. Тя е на петнайсет и не би те излъгала, тъй като дарбата й е да казва винаги истината.
- Помня Мисти, но тя е съвсем малко момиче. Не може да се женя. Нямам никаква представа за какво говорите. Спрете! Спрете! - Даймънд запуши ушите си и седна на канапето.
Стив сложи ръка на рамото ми, за да ме успокои.
- Няма смисъл, Кристал. Те наистина не помнят нищо за хората в живота си или поне не от последните няколко години. Сол не спира да им говори, откакто са будни, и резултатът е този - той посочи с жест към отбранителните пози на четирите жени. Като се поставих на тяхно място, се догадих защо се държаха така - бяха се събудили на непознато място, а наоколо им имаше само „непознати“. В момента не се познаваха с друг, освен една с друга.
Но способностите им все още действаха. Това ни даваше пролука в защитната им обвивка, от която можехме да се възползваме.
- Добре, хайде да опитаме това. - Почувствах как част от енергията ми се завръща, когато сграбчих новата си стратегия. - Скай, ти можеш да усетиш, когато някой те мами, като наблюдаваш цветовете му. Нали така?
Скай кимна, а сините й очи ме гледаха подозрително. Браво на теб, момиче, помислих си аз. Не искам да ми вярваш, искам да повярваш на себе си.
- Наблюдавай всичко, което казвам. Феникс, ти можеш да съзираш мислите ми, нали?
Феникс хвърли поглед към Скай.
- Да, мога. Но откъде знаеш?
- Говорихме за това, но ти нямаш достъп до този спомен. Но това не е важно сега. Без да спираш времето, просто погледни какво казвам сега. Ще го направиш ли?
Феникс кимна отсечено.
- Добре, ето какво - контесата е бърникала в умовете ви. - Аз задържах в главата си картина от гибелния край на моминската вечер. - Вярно ли е това, което казвам?
Скай прехапа устни.
Ти вярваш, че това е истина.
И това щеше да свърши работа.
- Даймънд е моя сестра. - Извиках в мисълта си всички години, които бяхме прекарали заедно, картини, в които тя си играеше с мен, докато бях малка, после като обаятелната по-голяма сестра и по-скорошния ни живот, когато деляхме апартамента. - Феникс, истината ли казвам?
- Да, виждам, че тя е била част от миналото ти. - Феникс скръсти ръце на гърдите си и сбърчи вежди замислено. Скай взе ръката на Даймънд.
- Тя е твоя сестра. Не те лъже.
Добре. Това беше лесната част.
- Знаете ли какво е сродна душа?
- Разбира се - рече Даймънд. - Ние всички сме саванти - Тя ме гледаше с някакъв мъчителен копнеж в очите да си спомни, а бариерите в ума й да паднат.
- Както и аз. Както и Сол.
- Ами господин Хю тук? - Карла посочи към Стив. - Предполагам, че и той също е савант?
- Не. - Просто суперзвезда. - Той е... наш приятел.
Стив вдигна ръка.
- Госпожо, не познавам тези мъже много отдавна, но мога да ви кажа, че те са добри хора. Моля ви, повярвайте им. Онази стара вещица горе в планината е развинтила умовете ви.
- Благодаря ти, Стив. Сега, моля ви, чуйте това много внимателно. Бяхте отвлечени, защото вие сте сродните души на мъжете от семейство Бенедикт. Контесата искаше да си отмъсти заради участието ви в ареста и опозоряването на сина й в Лондон преди няколко месеца.
Цветът се отдръпна от лицето на Скай.
Момичето казва истината до последната дума.
- Карла, твоята сродна душа е в тази стая. - Сол коленичи пред съпругата си и взе ръката й. - Тук съм. - Той притисна дланта й към гърдите си. - Всеки удар на сърцето ми бие за теб от първия ден на нашата среща.
Нещо в Карла се пречупи и за миг изправеният й гръб се преви. Тя докосна с ръка бузата му и жаловито попита:
- Защо тогава не те помня?
Очите на Сол се напълниха със сълзи.
- Защото спомените ти са били откраднати. - Той целуна дланта й. - Ще опитаме да ги върнем, но кълна се, Карла, ако не успеем, ще натрупаме нови спомени. Ще започнем отначало. Не мога да живея без душа.
Скай се сгуши на канапето до Даймънд.
- А коя е моята сродна душа? - гласът й сякаш идваше от много уплашено място дълбоко навътре в нея.
- Зед. Той те отнесе на ръце от крепостта. - Не трябваше да усложнявам нещата. - Той е невероятен. И ти е много предан.