- В такъв случай ви предлагам да го послушате. Но във Венеция. Контесата вече се завърна в дома си, тъй като крепостта беше поразена от пожара. Ако срещу вас е извършено престъпление, изглежда, то се е случило там. Няма смисъл да си търсите правата при мен.
Не бях очаквала такова предложение, нито такъв тон.
- Значи ми вярвате, така ли? Мислех си, че ще вземете нейната страна.
Инспектор Карминати се изправи и ни даде знак, че разпитът е приключил.
- Може да съм полицай в един затънтен край на Италия, но не съм идиот, синьора Брук. Аз също чета вестници. Ако тези мъже са били част от операцията, довела до ареста на графа на Монте Балдо, както вие твърдите, тогава не би ме учудило, че майка му търси да си отмъсти. А и всички тук познаваме графа - той винаги е бил неприятна вест. Не се изненадвам, че правосъдието най-сетне го е заловило.
Значи вие...
Той вдигна ръце и ме прекъсна.
- Независимо какво е личното ми мнение по въпроса, ние трябва да се подчиняваме на закона. Дотук единствените нарушения, към които беше приведено нещо близко до доказателство, са извършени от братята Бенедикт. Предлагам ви да побързате да докажете, че са имали сериозно основание за действията си.
Когато излязохме от кабинета му, открихме, че Лили и Джеймс Мърфи ни чакат в приемната.
- Всемогъщи боже, Стив, в какво си се забъркал? - режисьорът беше бесен. - Пресата е опънала палатков лагер отвън. Един слух, че Стив Хю се е разходил до полицейския участък, и те се изсипват на цели тумби. Да не говорим какво причини на снимачния график.
- Успокой се, Джеймс - рече Лили и потупа ирландеца по гърдите, за да му напомни да се овладее преди да е получил инфаркт. - Всичко наред ли е, Стив?
Актьорът протегна ръка.
- Имам нужда от една прегръдка.
Лили поруменя лекичко, но се съгласи.
- К... какво? - Джеймс поклати глава, когато двамата се целунаха. - Няма да питам.
- Кристал и семейството й трябва да се приберат във Венеция. - Стив извади слънчевите си очила и се приготви да избегне фотоапаратите. - Можем ли да им осигурим шофьор?
- Да. Но ти ще останеш тук, нали? - попита Джеймс подозрително.
- Засега. Не мисля, че ще мога да направя нещо за тях, освен да привлека нежелано обществено внимание. Как ти се вижда това, Кристал?
- Повече от добре. Ти беше невероятен. Истински герой!
Стив се усмихна самоиронично.
- Хубаво е да знам, че ми е в кръвта.
Лили го прегърна през кръста.
Гордея се с теб!
- Ще излезем през задния изход - Джеймс даде няколко бързи разпореждания по телефона си. - Ще уредя шофьорът ми да закара Кристал и приятелите й у дома. - Горкият Джеймс бързаше да ме отстрани от орбитата на Стив, защото съвсем очевидно аз бях подривен елемент. - А ти, скъпи мой, трябва да си закараш задника горе в планината и да направиш номера преди времето да се е развалило.
Стив мушна ръката си в задния джоб на Лили, а тя мушна своята в неговия.
- Благодаря ти, Джеймс, и извинявай за всичко. С Лили ще ти обясним по пътя нагоре, но те предупреждавам - няма да повярваш на нито една дума.
Режисьорът простена.
- Само ми кажи, че не ме чака скъпо съдебно дело.
- Надявам се, че не.
- Има ли кого да застрелям за случилото се?
- Изпревариха те, но това изобщо не е за смях.
Джеймс размаха пръст пред мен.
- Кристал, напомни ми защо изобщо те пуснах да се приближиш до филма ми? - Той не ми беше сърдит, просто беше ядосан от ситуацията, в която го бях въвлекла.
- Защото съм висока, господин Мърфи.
- Отсега нататък, Мърфи - измърмори той под нос и ни подкара през задната врата, - никога недей да работиш с деца, животни и високи момичета.
Рио д ‘Инкурабили, Дорсодуро, Венеция
В наше отсъствие бяха доставили сватбената рокля. Синьора Кариера я беше приела от куриера вместо Даймънд и я беше закачила в стаята й, така че тя да е първото нещо, което сестра ми щеше да види, когато се прибере у дома.
О, боже! - Тя седна на леглото и се взря в роклята. - Не мога да облека това нещо.
- Роклята е красива, Ди. Дай си няколко дни. Сватбата е чак в събота, а дотогава може да успеем да върнем спомените ти. - Докоснах благоговейно дантелената рокля - беше великолепна. Исках Даймънд да се чувства прекрасно, когато я облече, и да не бъде отчаяната, празна жена, която не може да си спомни най-важните хора в живота си.
- Ще се обадиш ли на мама и останалите вместо мен? Не знам какво да им кажа. - Тя се покашля. -Дори не знам що за хора са.
- Разбира се. - Взех телефона и слязох в градината, за да се обадя на мама и да й кажа, че златното й момиче беше изгубило много от спомените си. Това беше най -трудният разговор, който някога съм провеждала. Майка ми направи прибързаното заключение, че вината е моя след като аз бях организирала моминската вечер. Струва ми се, че тя не проумяваше сериозността на случилото се с дъщеря й и гледаше на цялата работа като на продължение на срама, който им бях докарала със снимките във вестниците. Толкова бях свикнала да бъда семейната издънка, че ми трябваше време да си припомня, че веднъж поне бях невинна.