- Чакай малко, мамо! Не можеш да ме виниш! - прекъснах я на средата на лекцията й върху ролята ми в съсипването на живота на сестра ми. - Даймънд не ме обвинява, а и аз знам, че не съм отговорна за действията на контесата.
- Но какво ще стане със сватбата!
Умът на майка ми имаше удивителната способност да се концентрира върху тесни проблеми. Вероятно поради тази причина никога не се беше запитала какви могат да бъдат по-широките последици от дарбата ми
- Сватбата не е важна тук. Важни са Даймънд и другите момичета.
- Пристигам незабавно. Аз ще... ще накарам Топаз да ми запази билет.
Струваше ми се, че в момента нямаше да мога да се справя с още един човек в апартамента. Мама нямаше да ни помогне, а щеше да бъде бреме, което кръжи и кърши ръце. Не бях осъзнавала как след смъртта на татко тя самата се нуждаеше от грижи, но братята и сестрите ми бяха обърнали повече внимание на това. Нищо чудно, че Даймънд беше заела мястото й, за да се грижи за мен.
- Моля те, изчакай малко. Ще се справим.
Но Даймънд има нужда от мен!
Унило си помислих за многобройните пъти през последната година, в които аз се нуждаех от майка, но аз никога не съм била на дневен ред.
- Даймънд сега се нуждае от спокойствие. Тя не ни помни добре и за нея може да е болезнено, ако и ти пристигнеш тук.
- Ще се обаждаш ли всеки ден, за да ме държиш в течение как е?
- Разбира се. Стига да може, дори тя самата ще ти се обади.
- Пристигам във вторник, каквото ще да става.
- Вторник е добре. Запазили сме ти стая. Надявам се дотогава да сме разрешили ситуацията.
- Кристал, а кой я разрешава?
- Аз.
Мълчание.
- Разбирам.
- Трябва да имаш повече вяра в мен, мамо. Аз съм търсач на души.
- Какво?
- Търсач на души.
- Не може да бъде! Те са... те са такава рядкост.
Сетих се за един стих от Библията - онзи, за пророка, когото никой не разпознава в родния му град. За семейството ми аз винаги щях да бъда голямото разочарование.
- Защо не попиташ братята и сестрите ми защо досега не са забелязали? Защо ти никога не си го разбрала? - поех дълбоко дъх и си напомних, че горчивината беше грозна и безсмислена. - Но все едно. Хубаво е, че съм търсач, защото имам най-голям шанс да възстановя връзките със сродните души.
О, Кристал.
- Не се тревожи, мамо - работя по въпроса. Сега трябва да затварям.
- Надявам се да успееш. - Тя подсмъркна. - Нали знаеш, обичам те много.
- Да, добре.
- Обичам те - тонът й сега беше твърд. - Ти винаги си била любимката на баща ти, неговото малко момиченце, и аз чувствах, че трябва да компенсирам това с повече внимание към другите, но това не означава, че съм те обичала по-малко от тях.
- Така ли? - въпросът ми беше искрен Винаги съм мислела, че не дава пет пари за мен.
- Не бях добра майка към теб, нали? Съжалявам.
Един телефонен разговор нямаше да стигне да оправи отношенията ни.
- Виж, ще си поговорим, когато пристигнеш във Венеция. О, между другото, аз също намерих своята сродна душа. Хав Бенедикт. По-малкият брат на Трейс.
- Какво!
Приключих разговора с тази малка слисваща новина. Исках да й дам време да надмогне неловкия изблик на ентусиазъм, преди отново да й се обадя. Изключих телефона. За известно време мама щеше да се занимава с това да разгласява новината, но се обзалагах, че братята и сестрите ми до един щяха да поискат най- новата информация директно от мен, а в следващите няколко часа аз нямаше да мога да посрещна нови разговори.
Градинската порта хлопна шумно. Надникнах иззад дървото, където стоях, и видях шестима души да влизат от улицата.
- Ей, Хав, насам!
Хав се отдели и хукна към мен, като прескочи масичката на Барози, за да скъси разстоянието.
- Толкова се радвам да те видя! - той ме повдигна от земята с прегръдката си.
- Да ти вярвам ли?
Разбира се!
- Уха, ще ми спукаш някое ребро, ако ме стиснеш по-силно, мъпет такъв.
Той ме пусна.
- Защо ме наричаш така, мис Пиги?
- Синоним на „идиот такъв“ в британския английски, но в добър смисъл.
- Чиста работа.
- Може ли да влезем? - викна Трейс.