Върна се икономът и никак даже не се изненада, като ме свари със стичащи се по бузите ми сълзи.
- Контесата ще ви приеме.
Кимнах и си избърсах с ръкав страните.
Трябва да тръгвам, Хав. Трябва да се съсредоточа върху това, което ще й кажа.
Хав вече беше изпаднал в отчаяние. Моля те, не го прави. Обърни се и излез от там. Ще дойда да те взема.
Много е късно. Вече съм тук.
Гняв разклати връзката ни, както става при земетресение.
Хубаво. Иди да съсипеш съвместния ни живот с идиотския си план! Но не се надявай да те чакам, като се върнеш. Може пък и аз да имам планове, които не искам да ти споделя, като, знам ли, например да се хвърля в басейн, пълен с акули.
Обичам те, Хав.
Не смей да ми говориш така! Ти не ме обичаш, щом си способна да ми причиниш това. Той затръшна вратата към нашата връзка и ме остави толкова наранена и страдаща, че едва дишах.
- Кристал, трябва да призная, че съм ужасно изненадана да те видя отново тук - контесата седеше край огнището, а краката й бяха подпрени на специална табуретка. Не бях в подходящо състояние да се изправя срещу й, но трябваше да го сторя.
- Има ли нещо друго, милейди? - попита икономът.
Засега не, Алберто. Не се отдалечавай много.
Той се поклони и се изниза от стаята.
Захапах вътрешната страна на бузата си, като се мъчех да внимавам какво ми говори жената в библиотеката, а не сърдитият Хав оттатък канала.
- Конгесо, благодаря ви, че ме приехте.
Тя ми даде знак да седна на отсрещния стол. Седнах. Известно време контесата разглежда лицето ми
- Интересна е тактиката ти да дойдеш тук. Какво целиш да постигнеш?
- Искам да се договоря с вас.
Тя скръсти ръце на скута си:
- Какво имаш да ми предложиш? Бих казала, че, струва ми се, ще водим тази война до смърт и това е пределно ясно. Любопитен ход: да извадите на показ онзи актьор. Не съм очаквала това. Не съм очаквала, обаче, и да дойдеш тук с нещо, което вземаш според мен за маслинова клонка, права ли съм?
- Да.
- Хъм. Искаш ли нещо за пиене? - тя посегна към едно малко звънче върху масичката.
- Не, благодаря.
Контесата отпусна ръката си.
- Добре, кажи сега каква сделка предлагаш?
Поех си въздух.
- Аз съм търсач на души. Предлагам ви да намеря партньорите на сина ви и внуците ви... и вашия собствен партньор, ако го търсите... при условие че ми кажете какво сторихте на сестра ми и останалите момичета.
Като се изключи проблесналата в тъмните й очи изненада, тя почти не реагира на моето съобщение. Само допря пръстите на двете си ръце и не отвърна нищо.
Какво друго можех да й кажа?
- Разбирам, че играете тази игра, за да понесат и двете страни щета в еднакъв размер: позор за позора, загуба за загубата. Ами ако предложа награда, която да компенсира това, да не се лишават братята Бенедикт от техните сродни души, а именно: вашето семейство да спечели своите?
Зачаках.
- Ти наистина си много по-интересна, отколкото считах първоначално - рече замислено контесата. -След няколко години, когато улегнеш, можеш дори да бъдеш достойна противничка.
Не очаквах точно такъв отговор.
- Май че не ви разбирам.
- Не, не би могла. Толкова много неща не разбираш, застанала на ръба на своята дарба, като дете, потопило пръстите на краката си във водата, загледано в океана.
- Но вие навярно желаете децата и внуците ви да бъдат щастливи? Цялата тази работа беше заради сина ви... сигурна съм, че милеете за тях - а подтекстът беше: макар да си една противна стара кокошка.
Тя погали с грапавата си длан гърба на другата си ръка:
- И ти смяташ, че като намериш двойниците им, те ще бъдат щастливи?
- Да. - Надявах се тази дума да бе прозвучала повече като твърдение, отколкото като въпрос.
Тя се премести на мястото си и обърна тялото си към портрета на красив мъж, който висеше до камината. Мъжът имаше зализана назад коса и изсечени черти на лицето, като вдола от някое представление през петдесетте години на миналия век.
- Някога имах сродна душа. Моят съпруг. Той почина.
- О, съжалявам.
- Не е вярно - за първи път тя прояви истински дълбоко чувство и като стисна главичката на бастуна си, тропна с него по пода. - Не разбираш какво означава това, да изгубиш по-добрата част от себе си. Далеч по-добре е никога да не познаваш такова щастие, отколкото да живееш с липсата му в остатъка от живота си.
- Щом знаете колко е болезнено, защо тогава причинявате това на семейството ми? - не можех да разбера защо някой ще кара другите да страдат с неговата болка.