Заспивай, наредих й аз, като си припомних как Виктор бе проявил способностите си. Тя се съпротивляваше, но започна да поддава. Той беше казал още, че допирът засилваше мисловната команда. Прекосих разделящата ни празнина и сложих ръка на челото й Заспивай.
Очите й се затвориха, а главата й се отпусна на гърдите. Душевното й присъствие изчезна от стаята и вътре останахме само двамата със Хав.
Ей, Кърмит, влизай.
Наистина ли нищо ти няма? Сладкишче, изплаши ме до смърт - струва ми се, че бих могъл да те намразя за това.
Не, няма. Бях изтощена, но изпитвах облекчение. Като се видим, можеш да ме нахокаш. И да, нищо ми няма. Ще се омета оттук, само че някой трябва да ме откара.
Пак ли да те спасявам? Ще ти струва скъпо.
Усмихнах се, като си спомних нашия първи разговор, когато флиртувахме.
Ще ти се отплатя, обещавам. Можеш ли да ме вземеш от острова на контесата?
Ще видя какво мога да направя.
Среща при стълбите. Преди да си тръгна обаче, трябва да проверя нещо.
Надявам се, че не е опасно.
Не, мисля, че не е. До след петнайсет минути.
Ще бъда там.
Изправих се. Контесата спеше и дишаше едва-едва. Изглеждаше толкова дребна и крехка, че сърце не ми даваше да я мразя повече. Каква ли щях да съм аз, ако бях преживяла същите беди като нея? Можех само да се надявам, че няма да бъда толкова невъздържана в жаждата си за мъст, но сега тя ми изглеждаше повече човек, отколкото чудовище. Ако успеех да поправя някои от нанесените от нея поражения, навярно щях дори да й простя, защото в крайна сметка тъкмо поради злонамерените й постъпки намерих Хав.
Позвъних. Алберто бързо пристигна.
Синьорина? - той погледна господарката си с ужас. - Случило ли се е нещо?
- Не, господарката ти само спи. - Започнах да го разглеждам. Той имаше същото блуждаещо изражение, каквото бях видяла върху лицето на Даймънд. Бях сметнала, че това е обичайното му изражение, възпитано в училището за икономи, но вече знаех, че то му е било наложено. Години наред горкият мъж е бил жертва на конгесата и се питах дали нямаше да влоша състоянието му, ако се помъчех да върна нещата назад. Контесата ме беше предупредила, че ще се сблъскам с подобен избор, ако реша да използвам способностите си, но аз отказах да подвия опашка само защото се боях да не направя грешка. Вместо това си зададох въпроса, ако бях на негово място, какво бих поискала да сторят за мен?
Бих поискала някой да ме освободи.
- Извини ме за малко, Алберто.
Затворих очи и се пресегнах към ума му. Видях пред себе си въртележката от подредени емоции, чиито необшити краища бяха отрязани и вплетени в затворена верига, която не отвеждаше никъде. Сега разбирах какво бе направила тя: беше създала схема, която наподобяваше живота, но не беше живот. Само че бе сгрешила при изработката й: болката и страданието, копнежът и тъгата не можеха да бъдат избегнати, защото те бяха обратната страна на всички хубави неща. Точно сега не можех да му помогна - ако се опитах да поправя стореното, вероятно щях да нанеса повече щети, защото още не разбирах добре способностите си - но поне можех да му предложа малко помощ.
- Синьорина? - мълчаливият ми вперен поглед бе изплашил Алберто.
- Алберто, ти савант ли си?
- Моля, синьорина?
- Сред прислугата има още саванти, нали... може би твои роднини?
Той повдигна вежда. Взех това за утвърдителен отговор.
- Много ще ти бъда благодарна, ако уредиш да се срещна с тях вдругиден.
- За какво?
- Имам нещо за... за празнотата, която знаеш, че е вътре в теб.
- Празнота ли? - икономът с право се изуми, че така изведнъж се бях отклонила от обикновения разговор и му бях заговорила на лична тема.
- Ти си бил, хъм, обработен. От контесата. Ако наистина си помислиш за това, можеш да разбереш, че вътре в себе си знаеш това. - Той се намръщи като дете, което трябва да реши непонятна за него математическа задача. - Не те моля да ми вярваш, само ми дай възможност да ти помогна. Разбираш ли, аз съм търсач на души. О, и не казвай на господарката ти, че ще идвам пак.
- Не разбирам за какво говорите.