- Почакайте до утре. Тази вечер тя преживя достатъчно.
- Ще обещаеш ли повече да не излизаш сама от къщата? - попита ме Сол и стисна раменете ми, за да подсили думите си.
Беше толкова хубаво, че имах баща, който да ми се скара. Изгарях от желание да го прегърна, но вместо това се опитах да си придам разкаян вид.
- Имаш думата ми
- Тогава върви да спиш.
Не можех да срещна погледа му и се чувствах засрамена.
- Ще опитам да върна назад стореното. Мисля, че знам как.
- Знаеш ли? - Той не можа да скрие искрицата надежда.
- Добре де, може би знам. Не обещавам, че ще успея.
- Естествено, скъпа. До утре тогава.
Хав ме изпрати за няколкото метра от хотела до дома ми и ме целуна за лека нощ край портата. Странно, за първи път връзката ни влизаше в традиционния модел на момчето, което изпраща момичето, след като още преди да почнем да излизаме заедно, бяхме започнали със страстни целувки.
Толкова се надявам, че ще успея - прошепнах аз.
Вярвам в теб, Кристал. Опитай се и ти да повярваш в себе си поне мъничко.
- Конгесата каза, че ще се наложи да взимам тежки решения и че мога да причиня повече злини, отколкото добрини.
- Вероятно е права, но да не правиш нищо също е вид решение, нали така?
- Да, и аз така мисля. Тя се е мъчела да попречи на хората да живеят, а това е дори още по-лошо.
Хав разроши косата ми.
- Иди да поспиш. Ще решим проблема утре.
- Може ли да ти кажа „Обичам те“, без ти да ми отхапеш главата?
- Не знам, но идеята ми харесва. - Той отвори широко уста и се престори, че ме захапва за врата като вампир. Отблъснах го от мен.
- Никога ли не се държиш сериозно?
- Хъм - той се престори, че мисли, - не. А ти?
Засмях се.
- Не много често.
- Обичам те, Кристал.
- И аз също, Хав. - Оставих вратата да се хлопне с дрънчене зад мен и прегърнах тази мисъл, докато се качвах по стълбите към стаята си.
Спах без да сънувам и когато се събудих на следващата сутрин, във въздуха витаеше очакване. Всички се бяха събрали в дневната и кухнята и се мъчеха да се престорят, че не чакат мен. Докато вървях на пръсти от стаята към банята, останах малко изненадана, когато видях, че Стив и Лили също бяха пристигнали.
Да запомня: да разкарам всички пижами на „Дисни“ преди световната мегазвезда и дизайнерката да са ме видели отново в тях.
- Здравейте, хора, дайте ми малко време - изграчих аз. Заключих вратата и се погледнах в огледалото. Да, нещата бяха наистина лоши: косата ми стоеше вирната от едната страна, а от другата приличаше на птиче гнездо. Оправих набързо положението и притичах обратно в стаята си, за да се пъхна в най-удобните си дрехи. Докопах един пуловер, зает ми от Хав, така че това беше почти като сутрешна прегръдка.
- Добре, мога да посрещна каквото ми предстои. - Погледнах навън през прозореца. Животът там течеше постарому - Роко гонеше птиците, Барози го наблюдаваше с ленива веселост, едното му око полуотворено и проснат върху масичката - неговия команден пост. Гледката ми припомни как синьора Кариера беше разкъсана в своята преданост, след като и нашата версия на историята стана обществено достояние, но след разговора й с Даймънд, застана на наша страна. Тя познаваше сестра ми прекалено добре, за да не се досети, че нещо не е наред. Беше ме освободила от работа до края на седмицата, за да можем да се справим със семейните проблеми. Тя се оказа добър приятел, а не ми беше минавало през ум, че мога да имам за приятел жена от друго поколение. Но също така не бях очаквала да бъда близък приятел със Стив Хю, нали?
- Хайде, Кристал, стига се спотайва. - Заставих се да изляза от стаята си. Толкова много очаквания бяха се струпали на раменете ми тази сутрин, че се чувствах като краварка, нарамила прекалено тежка кобилица. Щях да разлея менците с млякото.
- Здравейте!
Хав бутна чаша кафе в ръката ми и ме целуна по бузата.
- Здрасти и на теб.
- Уил, и ти си тук! - втурнах се към средния брат, който лежеше изтегнат на канапето.
- Чудотворно изцеление! - Уил докосна превръзката на гърдите си. - Не можех повече да заемам леглото в болницата, когато имам нужда единствено от почивка и нежните грижи на брат ми.
Хав се поклони.
- Мой специалитет.
- Много се радвам, че ще се оправиш. - Потупах го по ранената ръка.
- Ей, та нали ти ще запретнеш ръкави по случая ми. Ще бъда повече от добре, всъщност в ума ми се въртеше върховно щастлив.
Уриел се появи на гърба на канапето.
Малко е разтревожен, че ще се заемеш първо с мен, а него ще избуташ на края на опашката.