- Да, аз съм. Това е Хав Бенедикт - все още не сте се запознали, както му е редът. - Проверих дали има вода в каната до леглото й - Имате ли нужда от нещо?
- Няма да ти помогна. Няма да разваля стореното от мен. Не мога да го разваля, затова... затова няма да съжалявам.
- Не очаквам от вас да съжалявате. Аз успях сама да разваля стореното.
- Успяла си? - Тя се извърна към мен.
- Не беше лесно.
- Аз мислех, че е невъзможно. Винаги съм мислела, че е твърде късно да обърна назад нещата, след като веднъж бях започнала.
- Не беше късно. Освободих също така и умовете на прислугата ви.
Тя потъна обратно във възглавниците; лицето й беше сиво на фона на бялото.
- Може би е дошло времето. Да очаквам ли да ме убият в леглото?
- Много отдавна е дошло. И не, те не търсят разплата. - Налях й чаша вода. - Не е трябвало никога да правите онова, което сте направили.
Хав се приближи до леглото. Тя се сви, сякаш очакваше удар.
Той протегна ръка.
- Ще позволите ли?
- Хав е лечител. Няма да ви нарани.
Тя приближи едва доловимо ръката си, което той взе за позволение. Той затвори очи и я прегледа с дарбата си.
- Няма ви нищо, особено при вашата възраст. Мисля, контесо, че просто сте уморена - рече й той.
- Да, уморена съм - тя издърпа ръката си. - От живота. От всичко.
Уморена и самотна, помислих си аз.
- Да изпратя ли някого да ви ввди?
- Няма кого да изпратиш. Синът ми е в затвора.
- Ами семейството му?
- Те не дават пукната пара за мен. Гледат само как да наследят парите ми
- Ще помоля свещеника да дойде да поседи при вас.
Тя кимна.
- Да, помоли отец Николо да дойде.
Нямаше какво друго да направим за нея. Гласът й преливаше от отчаяние, но тя сама си беше причинила всичко, което беше още по-тъжно.
Хав ме последва.
- Странно е, че стълкновението ни завършва с моето съчувствие към нея.
- Да, и аз изпитвам същото. Може би ще успея да уредя среща със сина й. Може да поговоря с него и да го оправя.
Хав потупа с ръка по парапета.
- Отново ще се месиш, така ли?
- Да. Явно не мога да се спра.
- Това го разбирам, но мисля, че ще е по-добре, ако оставиш на нея тя да разплете ума му. Това ще й окаже благотворно въздействие.
- Прав си. - Хав имаше добър инстинкт. - Ще й предложа, когато малко се възстанови, и ще й кажа как да го направи.
Затворихме портата на старата къща и се качихме при останалите във водното такси, което чакаше. Ясно съзнавах, че отивам към апартамента в града, пълен с близките ми, а оставях сама една много тъжна, стара жена единствено в компанията на нейната горчилка. И като познавах донякъде грозните кътчета на човешката природа, мислех си, че това там можеше да съм аз, ако бях преживяла всичко, което се беше случило с нея. Дадох си клетва занапред всеки ден да благодаря за щастието, което имах, и да не приемам Хав за даденост.
И имаше един човек, на когото трябваше да се извиня, че го бях взимала за даденост. Когато се прибрах у дома, тя ме чакаше с най-малкия внук на коленете си Отначало не ме видя, затова постоях за миг, като вкусвах присъствието й сред нас, оставила настрана дълбоката мъка, за да бъде част от това семейство. Нейният избор беше толкова по-мъдър от този на контесата.
- Ей, мамо. Как си? - попитах я и я целунах нежно по бузата. Късата й черна коса беше затъкната зад едното й ухо. На ушите й искряха чифт диамантени обеци, които баща ни й беше подарил на последната им годишнина.
- О, чувствам се отлично, благодаря. Всичките ти приятели тук са толкова мили, а семейството на Трейс е просто възхитително! - Тя задундурка на коляното си бебето Робин, за да спре хленча, преди да е прераснал в рев.
В очите ми запариха сълзи.
- Татко щеше да се гордее с теб.
- О, момичето ми, колко мило, че го казваш! - Мама ме погледна сияеща. Беше разбрала какво се опитвам да й кажа.
Сега, когато имам Хав, разбирам. Извинявай, че ти бях толкова... ядосана.
Тя гушна Робин до гърдите си и ритмично взе да го потупва по гърба.
- Лошите ми години не дойдоха в добро време за теб. Разбирам това. Искаше ми се да не беше ставало така и Чарлс да е тук, за да види всичките ни прекрасни деца. Щях да се чувствам по-виновна, но както каза Карла тази сутрин: удържала си пълна победа, затова ще ти кажа само: Обичам те.
- Да, това ще свърши работа. Толкова се радвам, че вече не съм издънката на семейството.
Тя се засмя.
- О, момичето ми, дай си време. Ще правиш още грешки занапред. Независимо че остаряваме, всички продължаваме да грешим. Та кой друг да го знае, ако не аз.