Пейдж едва не се спъна в края на пътеката. Дълбокият му глас бе сериозен. Той бе принц; нима бе обсебен от мания за власт? Осмели се да го погледне точно когато той спря пред една врата. Залитна към него и големите му силни ръце я задържаха, когато тя загрижено надникна в лицето му.
Очите му все още се смееха, но този път й устните му се усмихнаха.
Тя отвърна на усмивката му. Приятелчето имаше чувство за хумор по отношение на своето положение. Тя хареса това. Той също й харесваше.
А как можеше да не й хареса: той бе един прекрасен принц. Но това не означаваше, че проявяваше някакъв друг интерес към нея, освен като към служителка, специализирана в историческите изследвания.
Тя докосна с пръсти гърлото си.
— Така, ваше височество, с радост отбелязвам, че нямате никаква причина да призовавате вашия Велик инквизитор.
Той се засмя, после я докосна леко по рамото и я въведе в стаята.
Бе споменал и други гости, така че Пейдж очакваше да вечерят в Парадната зала. Замъците от тази епоха винаги имаха такава, обикновено с размера на един или два грандиозни старовремски кинотеатри. Вместо това трапезарията бе малка — само с размера на нейния апартамент. По гранитните й стени висяха свещници от ковано желязо с формата на пресечени фенери, които насочваха приглушени снопове електрическа светлина. Свещникът на масата от тъмно дърво гореше с цяла дузина свещи. Те хвърляха призрачна, трептяща светлина сред стаята без прозорци. Въздухът бе наситен с мириса на мухъл, който се долавяше осезаемо въпреки благовонията на цветята и ароматизираните свещи.
Около масата седяха четирима души. Като настани Пейдж на един стол, Никоу представи останалите гости, които станаха на крака.
— Това е леля Шарлот — посочи той жената вдясно на Пейдж.
Тя бе слаба, с неестествено жълт като тиква цвят на косата. Приветливата й усмивка разкриваше ужасно прехапване на устните. Тя подаде голата си ръка на Пейдж и едва докосна пръстите й.
— Добре дошли, мадмоазел Конър — изрече с нисък и топъл глас със силно изразен френски акцент.
От другата страна седеше синът й Рудолф, братовчедът на Никоу, който носеше колосана бяла риза с тясна вратовръзка в пастелни тонове. Беше толкова кльощав и това се подчертаваше още повече от извивката на носа му, който отпред изглеждаше тънък, но в профил се издуваше като корабно платно. Мекото му „Да, госпожице Конър, добре дошли. Моля ви, казвайте ми Руди“ — звучеше, сякаш езикът го болеше да говори.
Следваше един висок господин с посивяла коса, Едуард Кемпиън.
— Едуард е далечен роднина — обясни Никоу, — той и аз също така имаме делови отношения. — Неговата лисича усмивка изглеждаше неискрена.
Пейдж ни най-малко не се усъмни за чувствата, които четвъртата гостенка изпитваше към нея: безкрайна антипатия.
— Това е Сюзън Пелетиър — представи я Никоу. Скованата жена, която излъчваше презрение, бе висока, елегантна и неописуемо красива. Имаше високи скули, за които много световноизвестни манекенки биха й завидели. Бадемовите й очи изгледаха първо Никоу, после Пейдж и обратно Никоу. Недвусмисленият й поглед казваше на Пейдж, че тя бе хвърлила око на принца, така че — долу ръцете от него.
Пейдж едва не прихна да се смее на това безполезно предупреждение. Тя да привлече вниманието на мъж като Никоу? Едва ли.
— Всъщност Сюзън също е далечна роднина — добави Никоу.
— Много далечна. По сватовство. — Ниският глас на Сюзън бе изпълнен с многозначителност: може и интересът й към Никоу да бе очевиден, но това не бе кръвосмешение. Нейната копринена, гълъбовосива рокля прилягаше съвършено на тънката й като топола талия. Платиненорусите й коси, които падаха на вълни, показваха, че бе блондинка, която много се забавляваше.
На Пейдж й направи впечатление, че всички говореха на английски език, въпреки че за разлика от Никоу повечето от тях имаха френски акцент. Когато принцът достигна началото на масата, останалите се върнаха по местата си и седнаха едва след като той седна. Добре обучени, отбеляза наум Пейдж. Нейното място бе от дясната страна на Никоу.
Момиче в дълга до земята рокля, прилепнала към тялото, и бяла шапчица с къдри, сервира супата — благоуханен, вкусен бульон. В края на краищата, замъкът разполагаше с прислуга, помисли си Пейдж.
— И така, вие сте тук, за да помогнете за осъществяването на този чудесния план на Никоу — каза леля му Шарлот с толкова силен акцент, че Пейдж бе сигурна, че е чула погрешно. Тя подаде на Пейдж панера с топли козуначни кифлички.
— „Чудесен“ план, мамо — поправи я меко Руди.
— Какъв е този план? — Пейдж поне се надяваше, че ще разбере защо принц Никълас се нуждаеше толкова спешно от историк.