Съзнанието й отново се изпълваше с такива глупости! Тя едва доловимо поклати глава. Откъде можеха да й идват тези странни желания? Нима това бе резултат от намесата на Милисънт?
Добре, Пейдж нямаше да се поддаде. Тя трябваше да действа разумно по отношение на Никоу, без значение колко впечатляващо изглеждаше той — и без значение, че бе принц.
Но той бе и мъж, който, изглежда, страдаше. Тя разбра, че най-добрият начин да му помогне бе само да го изслуша.
— Ще откриете, че Даргентия е била независима държава до седемнадесети век. Моят предшественик, Никълас Първи, бил силен водач. Някои даже го считали за тиранин. Явно се е борил много, за да запази Даргентия свободна. Но Франция, в края на Седемгодишната война, била по-силна. После, въпреки че хората, които оцелели, съхранили нашата култура, Даргентия останала подвластна на коя ли не държава, стига тя да била силната на деня: на Франция, на Германия, та дори за кратко време и на Швейцария.
— Как извоювахте независимостта си? — Пейдж отдавна искаше да зададе този въпрос. — Зная, че това се е случило наскоро. Обаче всичко, което си спомням, е само една кратка статия в новинарско списание — почти всичко бе свързано с разцеплението на Съветския съюз и обединяването на Германия.
По чудесните месести устни на Никоу заигра усмивка. Тъмните му кафеникави очи се озариха от светлина и тя изтри от съзнанието си болката, която бе забелязала в тях.
— Дипломатичност — отвърна леко той. — Избран е подходящият момент, съчетан с внимателно договаряне, прикрити заплахи и много тактичност. И, хоп! Една стара държава се появява като една от най-новите в света.
Пейдж се присъедини към веселия му смях. Но за момент погледите им се срещнаха и двамата се умълчаха. Внезапно тя се почувства засрамена. Напрежението идваше от погледа на принца, сякаш той се стремеше да открие нещо дълбоко вътре в нея. Тя се уплаши, че той щеше да го намери. По-ужасно от това не можеше да се чувства.
Питаше се дали той не е бил посредникът, който бе извоювал свободата на тази страна. Навярно беше така. Вярваше, че не би се спрял пред нищо. Но се почувства твърде объркана, за да го попита. Не и сега. Но трябваше да разбере това за историята.
Взе една книга от пода и се загледа съсредоточено в нея, за да избегне погледа на Никоу. Мъчеше се да поднови разговора.
— И така, разполагам само с две седмици, за да напиша исторически памфлет.
— Да — потвърди той, — и общ преглед няколко дни по-рано за илюстратора. По такъв начин брошурата ще бъде готова за бала.
Балът. Пейдж се сблъска толкова жестоко с действителността, сякаш я бяха залели с ледена вода. Въобразяваше си, че бе необходима на този мъж, а всичко, от което той се нуждаеше, бе тя да свърши работата, за която бе наета. Представяше си, че той се интересува от нея, а всяко негово действие показваше само обичайна учтивост.
— Когато памфлетът бъде готов — продължи принцът, — искам да продължите да търсите подробностите. Най-накрая, бих искал да оповестя миналото на Даргентия чрез всички възможни медийни средства. Един ден, може би, дори ще продуцирам филм за нея в Холивуд.
— Това цели да привлече туристите — отбеляза Пейдж с подчертано професионален глас, в който се долавяше нотка на въодушевление.
— Разбира се. Всичко се крие в маркетинга, а ако има нещо, от което да разбирам, това е маркетингът.
Пейдж очакваше принцът да познава изкуството да бъде добър лидер, държавник, дипломат — но да познава науката маркетинг?
— Защо точно това?
— Така планирах — отговори той. — Когато следвах в Бизнес университета в Харвард, аз внимателно избрах първата си специалност.
— Маркетинг ли?
— Да. Имах чувството, че можеше да ми послужи, и сега това стана. — Той внезапно се изправи. — О, проклятие! — Той започна да крачи из стаята като затворен в клетка лъв. Какво точно сравнение, си помисли Пейдж, с неговия царствен произход и с русата му, буйна коса. Той очевидно бе ядосан.
На нея ли? Тя се погледна. Нима бе казала нещо неуместно? Или бе направила нещо нетактично?
— Но не, забравих нещо — каза той.
Пейдж бавно въздъхна. Поне не го бе ядосала.
Той се спря до една купчина с кутии и започна да ги подрежда на масата. Ако можеше да се вярва на етикетите им, те съдържаха компютърни части.
— Възнамерявах всичко това да е сглобено, когато пристигнете. Първото нещо, което ще направя утре сутринта, е да се погрижа за това.
Пейдж поклати глава, неспособна да сподави усмивката си.
— Защо се смеете?
— Защото съм смаяна. Това място е такъв миш-маш от дванадесети и двадесети век: механизирани подвижни врати, вътрешна канализация в кулата на замък, компютър, телефони…