— Бързо схващате! Тази атмосфера ще привлече туристите. Това е първото нещо… — Гласът му замря, сякаш му хрумна нещо. После продължи: — Но те няма да останат, ако не се почувстват удобно тук, така че ще открият всички удобства. — Той спря да реди кутиите една върху друга. — Елате, Пейдж Конър. Ще ви заведа обратно до вашата стая. Сега сте изтощена, а трябва да започнете с работата си още рано сутринта. После ще ви разведа из замъка.
Тя го последва до вратата на библиотеката, където той изгаси лампите и заключи вратата зад тях.
Преведе я през зали, които, ако не напълно познати, поне имаха картини и украшения, които тя си помисли, че бе виждала и преди това. Скоро спряха пред вратата на стаята й в кулата.
— Благодаря за всичко — срамежливо каза Пейдж. Той се наведе напред, вдигна ръката й и я целуна.
Сладка тръпка премина през нея.
Забрави го, Конър, каза си тя. Това е само проява на прословутия чар на Очарователния Принц.
Все пак, когато затвори вратата зад себе си, тя не можа да възпре желанието си да помечтае да е поне малко по-красива.
Изведнъж усети мириса на люляци. С ръка все още на вратата, тя бавно извърна глава.
Усмихната, Милисънт седеше на леглото. Пейдж затвори очи. О, не!
Когато пак отвори очи, Милисънт все още бе там. Без да каже и дума на своята въображаема натрапница, Пейдж отвори вратата и избяга в залата.
Глава трета
Залата бе празна, но Пейдж чу приглушените стъпки на Никоу по пътеката на стълбите.
Импулсивно, тя се втурна след него.
Като достигна началото на тясното стълбище, тя го видя да свива в дъното. С ръка, плъзгаща се по желязното перило, тя се завтече надолу по стълбите.
Той трябва да я бе чул, защото я чакаше зад ъгъла.
— Нещо не е ли наред, Пейдж?
Останала без дъх, тя се почувства неловко. Глупаво. Смешно. Не можеше просто да му каже, че бягаше от собственото си въображение. Вместо това каза:
— Всичко е наред. Просто… исках да ви помоля за разрешение сама да разгледам някои от частите на замъка.
Той я дари с покоряваща усмивка.
— Разбира се. Моят дом е и ваш дом.
Мисълта за това я изпълни с безгранична наслада, но тя бързо я овладя. Гостоприемството бе само частица от вродения му чар.
— Нека ви кажа нещо — продължи той. — Не възнамерявам да ви развеждам през нощта, но искам нещо да ви покажа.
— Чудесно! — Какво щеше да стане, ако той си помислеше, че тя намекваше, че копнееше да остане в неговата компания? Добре, в момента не можеше да стори нищо по този въпрос.
Залите, през които той я преведе, бяха облени в светлина от железните свещници. Те започнаха да й се струват познати — това бе същият път, по който бяха минали за вечеря. Между свещниците висяха безброй много картини, повечето от които изобразяваха пасторални или ловни сцени, достатъчно потъмнели, което показваше тяхната старинност и необходимостта от внимателно съхранение. Пейдж почти не бе видяла портрети. Когато Никоу я разведеше из замъка, тя щеше да го попита за портретите, защото в този наследствен дом те можеха да се окажат важни за разкриване миналото на Даргентия.
Не срещнаха жива душа. Пейдж очакваше, че един такъв замък би бил пренаселен от прислужници, но тя си спомни забележката на Едуард по време на вечерята, че прислугата бе недостатъчна. Навярно Мейбъл не бе единствената прислужница — или пък бе така?
И друго нещо я озадачи.
— Никоу, как замъкът е оцелял през всички тези векове и се е запазил така добре?
— Късмет. И предвидливост на моите прадеди. Най-младите синове на бъдещата кралска фамилия винаги са се връщали тук, за да държат нещата под око, каквато и да е била политическата обстановка. Някак си, винаги са успявали да убедят владетеля в момента да използва замъка като правителствено учреждение или музей.
Прекосиха трапезарията и се спряха в кухнята. Пейдж бе впечатлена, но не и изненадана, да открие, че цялата огромна каменна зала бе оборудвана с модерни електроуреди: кухненска печка, фурна, хладилник с камера, микровълнова печка. В контраст с всичко това в огромното каменно огнище висеше шишът за печене.
Никоу отиде до хладилника и извади няколко останали от вечерята козуначни кифлички. Пантите на огромната дървена врата от външната стена на кухнята проскърцаха, когато той я отвори.
— След вас.
Те излязоха навън и се озоваха върху една павирана пътека.
Светлината на деня бе угаснала. На небето се открояваха няколко ярки звезди.
Нощта бе хладна и във въздуха се усещаше пролетната влага. Лекият бриз премина през копринената блуза на Пейдж и тя скръсти ръце пред себе си, за да се стопли.