— На кого приличате повече: на лебедите или на гъските? — заяде се Пейдж, а после й се прииска да можеше да си вземе обратно думите. Той щеше да я помисли за глупачка, на която напълно й липсва всякакъв професионализъм. Отново, изглежда, бе сгазила лука.
Но той се разсмя.
— И на двете. Семейството ми има склонност да изисква много като гъските, но бих желал да си мисля, че притежаваме грацията на лебедите.
— Може би вие сте грозни патенца — предположи Пейдж, — които ще се превърнат в красиви лебеди.
Той се извърна към нея със засенчено от мъжделивата светлина лице. Внезапното повдигане на веждите показваше, че е сърдит, но Пейдж изправи стойка, за да не се разтрепери. По дяволите навикът й да говори неуместни неща! По някакъв начин го бе обидила.
— Точно така — отвърна с нисък глас той, но нещо в тона му показваше, че е разярен. — Като историята на грозното патенце, което никога не намира своето място, докато расте в чужда страна и приема да върши нещата по различен начин от този в родината му. Но сега най-накрая ние можем да се превърнем в лебеди. — Той протегна ръка, сякаш да обхване както обрулената от времето статуя зад тяхната пейка, така й черните птици във водата.
— Сигурно ви е било много трудно — промърмори Пейдж, разстроена, че бе предизвикала болезнени спомени.
— Да — отвърна тя, — трудно беше.
Никоу не бе възнамерявал да споменава детството си. Той говореше рядко за него.
Но Пейдж го бе накарала да си го припомни.
— Бих желала да чуя за детството ви, ако нямате нищо против — поде тя с толкова мек глас, колкото мъничките облаци, които започваха да покриват луната отпред. Обаче в него се долавяше и някаква дрезгавина.
Той се втренчи в нея. Нима тя искаше да чуе болката му? Нима бе по-добра от онези вестникарски чакали, които бяха правили всичко възможно само за да накърнят достойнството му? Без да извръща поглед, той удари с длан пречките на пейката до себе си.
Но погледът й бе пропит със загриженост и макар че светлината бе оскъдна, той можеше да долови нейното съчувствие. А зад тези абсурдни черни рамки на очилата й, в необикновените й, кехлибарени очи проблясваха сълзи.
Той отново погледна гъските. Бе престанал да им хвърля хляб и те му крякаха от мястото, където плаваха.
— Предполагам — поде студено той, — че вие трябва да научите всичко за мен и за историята на Даргентия.
— Само ако вие желаете. — Мекият й сарказъм показваше, че той бе наранил чувствата й.
Та това нямаше значение. Дали? Тя бе просто човек, нает от него да му свърши работата. Но той сви ръцете си в юмруци. Точно това си мислят американците за кралските особи — че са надути, взискателни, безчовечни. Но въпреки това заслужаващи внимание. Много внимание.
— Детството ми премина без перипетии — каза тихо той, като се опитваше да отпусне буцата в гърдите си, — докато другите деца не знаеха, че аз бях принц. Когато откриха това, започнаха да ме дразнят.
— Понякога децата могат да бъдат и жестоки. — В гласа й звучеше някаква сила, която го накара отново да я погледне. Нима и тя бе изпитала този вид жестокост?
Тя още беше с леката зелена блуза и дългата до колена, развяваща се пола, които носеше на вечеря. Навеждаше се някак по детски, когато хвърляше хляб на крякащите гъски. Сега, докато се взираше в гънките на скута си, тъмната й коса, която той бе сравнил с крилата на черните лебеди, почти напълно скриваше лицето й.
Никоу се бе заставял през годините да се бори срещу предразсъдъците и враждебността, да мечтае и крои планове за свободата, да разсъждава, преди да направи нещо. Той не вършеше нищо импулсивно. Но едва ли разсъждаваше, когато протегна ръка и пръстите му докоснаха тясната брадичка на Пейдж Конър. Той внимателно извърна лицето й и я накара да го погледне. Очите й, с цвят на прекрасен, рядко срещан кехлибар, блестящи зад грозните очила, премигваха озадачено.
Той се размърда на пейката и бедрото му докосна нейното. Разликата между студения камък и излъчваната от нея топлина бе стряскаща.
— Госпожице Конър — промълви той едва разбираемо и за самия себе си. — Пейдж.
Той се наведе напред, пръстите му повдигнаха брадичката й. Устните й бяха меки и топли и той я целуна много нежно. Това бе единственото, което искаше да направи — ако въобще искаше нещо да направи. Но устните й се раздвижиха под неговите и изведнъж целувката им се задълбочи. Тя имаше вкус на виното от вечерта в съчетание с нейния специфичен аромат и той впи още по-дълбоко устни в нейните. Езикът му си пробиваше път, докато не докосна нейния в един еротичен, изпълнен с наслада дует.