Ръцете му я прегърнаха, като я привлякоха още по-близо. Той усети как тя се раздвижи, сякаш несигурна какво да прави с ръцете си, но след миг те се обвиха около него. Пръстите й се заровиха в косите му, привличайки го още по-близо до нея, докато той не загуби представа къде свършваше неговата уста и къде започваше нейната. Дъхът, който поемаше, бе нейният дъх.
Ръцете му сякаш сами се движеха. Пръстите му докоснаха леко основата на гърдите й. Тя остро си пое дъх.
Звукът го стресна, разбуди. Той се отдръпна. Тя, изглежда, не искаше да го пусне. С повече сила той се освободи от прегръдките й. Изведнъж осъзна, че сърцето му биеше лудо, сякаш бе тичал на мили около рова. Какво си бе помислил? Тази целувка трябва да изразяваше чувството му на отчужденост, което реагираше на нейната сладост.
Но Пейдж Конър бе негова служителка. Твърде естествена при това, с тези дрехи, прическа, с тези очила.
По-лошо от всичко: тя бе американка, която несъмнено искаше много повече от това да скочи в леглото с принц и после да предяви искане за постоянна връзка с него.
Но това нямаше да стане. Той си бе направил планове за Даргентия, които не предвиждаха той или неговата родина да се заробват от двулични американки. Щеше да си намери знатна булка, присъствието, на която щеше да привлече туристи от цял свят.
Той рязко се изправи и погледна отвисоко Пейдж Конър. Косите й бяха отдръпнати от лицето, като подчертаваха сърцевидната му форма. Бяха разрошени като след ставане от сън. Видът й накара сърцето му да затупти лудо. Устните й се докосваха, сякаш отново се опитваше да вкуси целувката му. Погледите им се срещнаха и тя незабавно отклони своя в скута си. Отново косата й закри лицето й наполовина.
— Никоу — промълви с мек, треперещ глас тя, — не мисля, че ние трябва…
— Напълно права сте, госпожице Конър. Не трябва да правим това. — Той й обърна гръб и се отдалечи.
Пейдж седеше мълчаливо с поглед, забит в полата. Без да поглежда нагоре, тя знаеше точно в кой момент принц Никоу напусна.
Почувства се ужасно. Унизена. Защо я бе целунал? Нима все пак се бе държала, сякаш молеше за милосърдието му? Тя не притежаваше нищо, което можеше да възпламени каквото и да е чувство у принца.
А целувката? Никога преди не бе изпитвала нещо подобно. Всяка частица от нейното същество се бе съсредоточила върху настойчивостта на неговите устни, върху силната му прегръдка. Досегът с него моментално пробуди у нея мечти за ласки, докосване, ритъм, плам и безброй други еротични усещания. Копнееше за още. Споменът я направи още по-ненаситна и това също я объркваше.
Добре, но тя отказваше просто да седи тук и да се черви. Изправи се, взе от пейката това, което бе останало от кифлите, и се отправи към рова, където гъските все още крякаха към брега.
— Ето — каза тя и войнствено запрати хляба на шумните птици. — Ето ви още малко.
Две от гъските трябва да се бяха обидили. Или все още бяха ужасно гладни. С висок крясък те разпериха криле като ядосани бели чудовища. Заплаваха към Пейдж.
Тя изстена и отстъпи назад, но те бяха по-бързи от нея. Една я клъвна по протегнатата ръка. Друга заби клюн в почти голия й пищял.
През пръстите и крака й премина болка. Усети как чорапите й се смъкваха. Прииска й се да избяга.
— Спрете! — изкрещя тя и хвърли хляба на земята.
Гъските спокойно спуснаха крила и прибраха дългите си шии. Оранжевите им човки закълваха остатъците от кифлите. Мъжкарите заедно с малките зацапаха към тях, за да се присъединят към пира.
Пейдж бе оставена да се погрижи за раните си.
Тя се върна на пейката. Първо самотоварачът на летището, а сега и гладните гъски! Тялото й сякаш бе белязано и предизвикваше нападения от всички.
Навсякъде я болеше.
Особено отвътре, когато си помислеше за целувката на принц Никоу.
Остана там дълго време, като наблюдаваше как гъските изкълваха трохите и се върнаха във водата. Не ги винеше; спомни си, че уплашените гъски не се държаха много мило. Потри ухапания си крак. Искаше й се да си бе спомнила по-рано.
Поне принцът бе разполагал с достатъчно време, за да се върне в замъка. Тя не искаше да добави към срама си и възможността отново да се натъкне на него този вечер.
А утре? Тогава трябваше да го види, пък макар и да я уволни. Тя въздъхна, бавно стана и тръгна по криволичещата пътека. Ако се наложеше, тя бе готова да помоли Никоу да забрави случилото се, да й даде още един шанс.
Тя не бе човек, който напускаше. А и тази работа бе мечта за историка — една експедиция през неизследвана територия, която също така предлагаше възможността да открие липсващото парче от нейната собствена историческа мозайка, възможността да помогне за възстановяване достойнството на една малка държава.