А ако собственото й достойнство пострадаше от цялата тази работа? Щеше да се справи с презрение. И преди го бе правила.
От друга страна, тя не го бе молила да я целува. Той я бе довел на това романтично място, при тези гадни, ядосани гъски…
Настроението й се вкисна. Нещо, което наистина можеше да не й покаже! Вината бе изцяло негова. Ако я уволнеше, по-добре щеше да й предложеше достатъчно обезщетение, за да се върне вкъщи и да си намери друга работа. Все пак дяволите да го вземат с цялото негово могъщество и височество принца на Даргентия!
С леко накуцване тя се отправи назад към замъка.
Пейдж се бе вглъбила в мислите си толкова дълбоко, когато приближи замъка, че почти бе забравила как щеше да намери обратния път до стаята си.
Двойно да е проклет принцът за това, че я бе изоставил сама!
Намери вратата, през която бяха минали, и я бутна. За щастие, тя се отвори и проскърца толкова шумно, колкото и преди. В кухнята запали лампите, после внимателно ги угаси, когато я напусна.
Светлината от свещниците изглеждаше още по-приглушена, отколкото преди. Залата бе изпълнена със сенки. Как щеше да успее да открие обратния път?
Не ставай глупачка, Конър, каза си тя. И преди бе минавала по този път. Притежаваше добро чувство за ориентация. Щеше да се справи.
При следващия завой попадна в коридор с две непознати дървени пейки. Върна се обратно. После опита по друг коридор. Изглеждаше й познат, но не бе сигурна, че той щеше да я отведе там, където искаше.
Беше без значение. Щеше да върви по него за момент, а после да разбере какво ще прави по-нататък.
Вървеше по коридора, докато той не я отведе до голямата парадна зала. Спря се в края на залата, като се оглеждаше наоколо, докато се опитваше да реши накъде да тръгне.
Масивната предна врата изведнъж се отвори и я уплаши. Тя изстена с ръка на устата.
Отвън надникна непозната глава. Тя се извърна първо в едната, а после в другата посока.
След момент собственикът й пропълзя вътре.
Който и да бе това, той не бе видял Пейдж. Имаше късмет, защото тя не се съмняваше, че възрастният мъж се прокрадваше в замъка.
И без това сърцето й биеше лудо от изтощителното скитане по коридорите. Сега то се разтуптя още по-бързо.
Трябваше ли да се опита да намери Никоу? Проклятие! Тя дори не можеше да намери обратния път до рова, освен ако не попаднеше в кухнята. А и нямаше никаква представа къде се намираше спалнята на Никоу. Пък и въобще не знаеше дали той бе отишъл там.
Очевидно доволен, че бе сам, мъжът тръгна на пръсти напред и Пейдж се сви до стената, като благодареше на Бога за сенките, които оставаха извън обсега на светлината, разпръсквана от свещниците по стените.
Какво трябваше да направи?
Мъжът се приближаваше. Трябваше ли да излезе напред и да му поиска обяснение?
Или трябваше да постъпи разумно, като го проследи отдалече? Може би най-добре щеше да е, ако постъпи така. Никога не се бе учила на самоотбрана. А какво щеше да стане, ако той бе въоръжен?
Реши да се измъкне незабелязано. С малко повече късмет тя щеше да се натъкне на някой, който знаеше как да се справи с тази ситуация. Никоу, може би.
Тя се обърна и се сблъска с твърда като камък преграда. Някой изсумтя:
— Хей! — Една ръка се стовари тежко върху рамото й.
Тя бе гледала телевизия. Гледала би и филми. Интуитивно, реагира така, както бе виждала стотици героини да правят. Пейдж изпищя и рязко вдигна крак.
Глава четвърта
Една бърза ръка хвана вдигнатия й крак. Писъкът все още отекваше в ушите й, когато тя се опита да се изскубне — тогава чу глас:
— Какво, по дяволите, става тук?
Тя разпозна този дълбок глас въпреки гнева в него. Принц Никоу.
Пейдж спря с крак, все още вдигнат във въздуха. Не можеше да го свали, даже и да искаше. Някой все още държеше крака й, който се бе заплел в полата й.
— Изплашихте ме — прошепна в своя защита тя, като гледаше тъмните му очи, които блестяха като очите на разярен бик. Той бе стиснал зъби и тя преглътна с мъка, докато се опитваше да му обясни. — Тъкмо исках да ви намеря. Някой се прокрадна в замъка.
Гневът в погледа му премина в изненада.
— Какво!
Той рязко пусна крака й и тя политна към стената, за да запази равновесие.
— Алфред! — възкликна той.
О, не! Тя бе чула това име и преди. Извърна се и видя голямата фигура на принц Никълас, облечена в спортните дрехи, които носеше и по-рано, наведена, за да прегърне кльощавия човек в тъмен костюм, който крадешком се бе промъкнал в замъка.