— Не смятам, че измислянето на гатанка може да се определи като голям принос — каза Никоу, като прокара раздразнено пръсти през брадата си.
Това бе достатъчно, за да накара Пейдж да прояви интерес към това, което Алфред щеше да каже.
— Докато правя своето проучване — поде тя, — бих могла да открия връзка с липсващите скъпоценни камъни. Ако стане така, трябва да разполагам с всичката възможна информация, която може да ми помогне да открия тези камъни.
— Има много други неща, за които да се безпокоите повече, отколкото за тези легендарни богатства — отвърна Никоу с повелителен жест.
— Но тези „легендарни богатства“ могат просто да ви помогнат да спасите страната. — Чувстваше се достатъчно смела тази сутрин, за да спори с него. Какво значение имаше това?
Той изсумтя.
— За да реализирате легендата на Руди ли?
— Ако не това — каза Пейдж и срещна погледа му, — то поне да върнете заема на Едуард.
За един кратък момент погледът му се смекчи и Пейдж си помисли, че съзря в него искрица възхищение. Въображението й отново се бе развинтило, помисли си тя.
— Вие може и да сте твърде схватлива за ваше собствено добро, Пейдж Конър — отвърна меко той. После се обърна към Алфред: — Продължавайте. Разкажете й вашата гатанка.
Слабото лице на Алфред засия в усмивка, когато той се обърна към Пейдж. Тя почувства, че той вътрешно й благодареше. Всъщност, макар че той и дума не бе казал, тя почувства, че си бе намерила в негово лице съюзник.
— Трябва да разберете, госпожице Конър…
— Моля, наричайте ме Пейдж — прекъсна го тя.
— … Пейдж, че когато бях малко момче, баща ми ме накара да запомня това, което ще ви разкажа. Обсъждахме го отново и отново, когато пораснах. Баща ми каза, че го е научил от своя баща, а той пък го е научил от своя баща и така нататък. Но не зная дали въобще значи нещо.
Заинтригувана, Пейдж го попита:
— Какво е то?
— Баща ми каза, че загадката била измислена от Алфред по времето, когато скъпоценните камъни на короната за пръв път изчезнали. Това станало, когато Даргентия загубила независимостта си, по времето на Никълас Първи. Смятало се, че гатанката е ключът към мястото, където са скрити скъпоценните камъни на короната.
— Достатъчно с уводните приказки — скара му се Никоу, който стана отново да си сипе кафе. — Разкажете й гатанката — нареди му той, взе от масата чашата на Пейдж и също я напълни с кафе.
Тя измърмори някаква благодарност, докато Алфред с очи, загледани в някаква точка в отсрещната стена, започна да произнася напевно:
— Нашият крал бяга. Той ще рискува да вземе със себе си Легендарните. От тях ще има най-голяма нужда, когато се възстанови тронът, за да пребъде. О, колко тъжен е денят, в който пълноправните владетели на Даргентия крал Никълас, кралица Ана, принц Стивън и принц Уензъл не могат повече да виждат скъпоценните и прекрасни Легендарни.
Уензъл! Пейдж затаи дъх. Нима това бе свързано със собствената й загадка?
Тя се насили да изслуша докрай думите на Алфред.
— Но техните имена и души ще се запазят заедно с тяхното кралство. Нима душите на всички наши воини също са избягали? Та как иначе би могъл да падне тронът? Така и ще бъдат открити скъпоценните камъни на короната.
Алфред спря да говори. Пейдж се втренчи в него.
— Това ли е всичко?
Той кимна в съгласие.
— Но какво означава?
— Нищо — отвърна Никоу. — Още когато бях съвсем малък, пък навярно и години преди това, цялото ми семейство се опитва да я разгадае. Но не можаха да разберат нищо, защото гатанката не означава абсолютно нищо.
— Не е вярно! — запротестира Алфред. — Зная, че означава нещо.
Никоу погледна Алфред със съчувствие.
— Защо? Защото вашият баща вие накарал да я научите, както е сторил и дядо ви с баща ви?
Алфред не помръдна. Той отвори уста, сякаш да каже нещо, после отново я затвори. Пейдж имаше чувството, че верният Алфред криеше нещо от господаря си.
Добре тогава, тя щеше да помогне на новия си съюзник.
— Без значение какво значи, гатанката е очарователна — тактично каза тя. — Да видим… Наистина е съществувал крал Никълас, нали така? Вие ми показахте статуята му, Никоу.
Никоу, който все още стоеше изправен с чаша кафе в ръката си, кимна в съгласие.
— Моят знаменит предшественик, който е загубил кралството.
— Тогава наистина ли са съществували кралица Ана и принцовете Стивън и Уордъл? — Тя нарочно сбърка името, което бе толкова важно за нея.
— Уензъл — поправи я Алфред. — Поне така казват легендите и вие ще трябва да можете да потвърдите, че те са последната кралска фамилия на Даргентия преди Никоу.