— Ще ми напишете ли на лист хартия цялата гатанка, Алфред? — попита Пейдж. — Смятам, че ще открия нещо по време на моето разследване, което има връзка с обяснението на гатанката.
Той се съгласи.
— Сега ще се залавям за работа. — Тя стрелна с поглед Никоу.
Той не протестира.
Тя отпи последната си глътка кафе и после излезе от стаята. Застана пред вратата на трапезарията, за да се ориентира. Проклета щеше да бъде, ако попиташе Никоу за посоката към библиотеката след фиаското от миналата нощ.
В коридора по-нататък тя разпозна ловната сцена на стената. Вратата до нея трябваше да отвежда в стаята, където бяха вечеряли миналата вечер. От там тя си припомни пътя до библиотеката.
От едната страна на стаята имаше прозорци. През тях се процеждаше мъжделива светлина, защото денят бе облачен. Чудесно време за лебедите и гъските, помисли си тя и се намръщи при спомена за злополуката й с птиците от предишната вечер. Това й напомни за инцидента на летището — и Милисънт.
Свъси вежди. Без значение как бе попаднала в това положение, щеше да свърши добра работа.
И ако Милисънт си мислеше, че бе сторила услуга на Пейдж, като я доближи до красив принц… добре, тази вечно бъркаща се, където не й е работата, двулична фея трябваше да размисли. При все че… миналата нощ, на лунната светлина, за един миг Пейдж бе имала чувството, че Никоу можеше наистина да я възприеме и като личност.
Но това не бе продължило дълго. И днес той сигурно си мислеше за нея като за своя служителка. Поне все още не я бе уволнил. Като потри устни, сякаш да изтрие спомена за целувката на Никоу, тя въздъхна и натисна електрическия ключ близо до вратата. Стаята се окъпа в ярка светлина.
Пейдж влезе вътре и внезапно спря. В дъното на стаята, на голямата маса, стоеше сглобеният компютър.
Нима Никоу бе решил да не я уволнява? Тя почувства безкрайно облекчение. Може би той бе решил да забрави за целувката от миналата нощ — и ритника й.
Тя се завтече към масата и издърпа един стол по старинния ориенталски килим. Седна и се огледа наоколо. Боже, имаше толкова много кутии! Дланите й се изпотиха и тя потри нос под очилата си. Може би се захващаше с повече, отколкото можеше да се справи. Особено след като принцът изискваше достатъчно информация за една впечатляваща брошура само за срок от две седмици.
Но всеки от кашоните беше пълен с история]
Усмихна се ликуващо. Това бе нейната страст. Целият този недокоснат материал! Кой знае какви чудесни загадки щеше да разкрие?
Между другото отговорът на нейната собствена загадка можеше да се крие тук. Вече бе чула за някой си Уензъл. Беше твърде рано, за да може да каже със сигурност дали той бе същата личност. Но просто може би…
После съществуваха Легендарните. А какво щеше да стане, ако успееше да разгадае гатанката на Алфред, като открие някаква неясна бележка и оттук — изчезналите скъпоценни камъни на тази страна?
Можеше да потвърди легендата, че диамантите на короната трябва да се открият, преди принцът да се ожени, и така страната щеше да оцелее. Можеше също така да задоволи необходимостта от богатства на принца, за да спаси държавата.
Тя можеше да я спаси. И тогава може би Никоу щеше да й е толкова благодарен, че щеше…
Какво? Да й обърне внимание ли? Едва ли. Той просто щеше да се разплати с жената с очила, която бе повикал от чужбина като свой историк, и после щеше да се ожени за своята прекрасна принцеса.
Върни се на земята, Конър, наложи си тя.
Глава пета
Пейдж коленичи на пода до една олющена кутия, поставена върху друга. Отвори кашона и се закашля от облака прах, който се разнесе наоколо.
Кутията бе пълна със стари, пожълтели книжа. Тя извади внимателно някои от тях. Съдържаха много стари домакински сметки. Колко щеше да се забавлява, докато ги проучваше!
Не можеше да си го признае пред Милисънт, но тези книжа надминаваха във всяко отношение архивите на „Милърс Майн“, Ню Мексико.
Следващата кутия съдържаше книги. Третата също. Тя сдържаше дъха си, когато разкриваше мириса на плесен от всеки един кашон. После се скара сама на себе си, че ги отваряше така безразборно. Щеше да удари в земята шапката си на учен първия път, когато изпиташе въодушевление от своята система.
Тя отвори капака на следващата кутия и вдигна най-горната страница — ръкопис със списъка за гости за парти в Париж от средата на седемнадесети век.
— О, боже! — възкликна тя. — Има толкова много Уензъл!
В главата си чу един мек, сладък гласец да казва:
— Знаех си, че ще си доволна, скъпа!
Пейдж изстена. Като стисна зъби и затвори очи зад очилата си, тя се опита да прогони плода на въображението си. Нямаше нужда от това, нещо — или някой — който в действителност не съществуваше, да й се меси в работата.