— Но да се ожените за принцеса… — Тя погледна към сина си, който още повече се сви в стола си.
— Не можете — помоли го Руди със задавен глас.
— Ще направя каквото трябва, за да спася това кралство! — извика Никоу. — И ако трябва да сключа политически съюз с кралство, което ще сподели богатствата си с тази просяшка държава, нека така да бъде, проклети да са всички легенди! Не съществува никакво свръхестествено разрешение на проблемите. Изобщо не съществуват свръхестествени сили!
Пейдж изведнъж усети силен мирис на люляци.
— Не! — извика тя.
— Радвам се, че сте съгласна с мен, Пейдж — каза принцът.
— Да съм съгласна ли? — Мирисът на люляци се засили. Но какво бе намислила Милисънт? Тя не се появяваше, когато Пейдж не бе сама. — Не, не говорите сериозно, нали, Никоу? — Пейдж говореше повече на въздуха наоколо, отколкото на него.
Той отвърна през стиснатите си зъби:
— Казвам точно това, което мисля. Смятах, че вие също сте съгласна с мен…
Пейдж го прекъсна.
— Сигурно принцовете трябва да имат широки възгледи.
— За какво? Че някаква си легенда ще спаси моето кралство ли? Тя не е сторила това в продължение на цели триста години.
— Трябвало е да мине време, Никоу — каза Руди с вид, сякаш очакваше да бъде ударен за това, че противоречеше на някой друг. — Това е част от легендата. — Той вдигна главата си назад. Странният му нос, изглежда, душеше въздуха.
О, не? Помисли си Пейдж. Тя не бе единствената, която усещаше аромата на люляци.
— Както и да е — каза тя, като търсеше начин да разреши проблема — какъвто и да бе той — няма значение в какво вярвате вие, Никоу, стига да почитате убежденията на вашите поданици.
— Да уважавам техните суеверия ли? Никога! Всъщност ако направя точно това, което искам, и кралството не падне, може би те ще напуснат времето на тъмните сили и най-после ще дойдат в двадесети век. Легендите са за глупаците, а и всичко останало, което се гради на свръхестествени сили.
Докато мирисът на люляци се сгъстяваше около нея, Пейдж се завъртя в стола си. Със сигурност плодът на нейното собствено въображение не можеше по никакъв начин да обори Никоу. Въображението й не можеше да играе номера на друг човек. Само за всеки случай, тя прошепна:
— Не, Милисънт. Той не мисли нищо от това, което говори.
— Но той трябва да се научи, скъпа — отвърна й Милисънт в нейното съзнание.
Изведнъж Пейдж забеляза стълб пушек да излиза от кутията, която бе най-отдалечена от нея. Беше бял и се извиваше, докато нарастваше.
Руди също го видя:
— Пожар! — извика той.
— Не! — каза Пейдж. — Това е… това е… — но и тя не знаеше какво бе това. А и не можеше да се закълне, че това нямаше да унищожи кутията — или книгите вътре. Милисънт, извика тя в съзнанието си, спри! Моля те!
Само гледай, скъпа, бе отговорът.
Никоу, както се очакваше, не остана да бездейства, докато пожарът се разпространяваше.
— Ще донеса вода! — извика той и се втурна към вратата.
— Чакайте! — извика Пейдж. Тя се сви от страх, когато белият стълб дим се извиси до първия ред лавици на дървената библиотека до близката стена.
И тогава димът се превърна в молци. Белите им крила проблясваха на слънцето въпреки оскъдната светлина в библиотеката. Половината от тях литнаха към огромното каменно огнище на стената срещу стола на Пейдж, останалите се завъртяха в противоположната посока. Прозорецът бе отворен и скоро те излетяха през него навън.
Никоу, който сега се намираше до вратата, гледаше с невярващ поглед. Същото смаяно изражение имаха лицата на Руди и Шарлот.
Пейдж се опита да изглежда също изненадана. Тя бе изненадана. Но също се чувстваше и объркана, виновна. Сякаш самата тя бе причинила цялото това объркване.
Косвено беше така.
Знаеше, че съзнанието разполага с голяма сила, но нима нейното въображение наистина можеше да извърши такова чудо?
За да скрие объркването си, тя изтича до димящата допреди миг кутия. Бръкна вътре и извади купчина пожълтели книжа — всички бяха невредими.
— Всичко е наред — каза тя с облекчение.
Никоу се приближи до нея.
— Нищо не е наред — противопостави се той. — За какво бе всичко това?
— Какво? — попита Пейдж, като се опитваше да прозвучи недоумяващо.
— Пушекът. Тези странни молци. — Той се извиси над нея, а огромното му, стегнато тяло изглаждаше заплашително.
Макар че потрепери леко, Пейдж успя да запази невинното изражение върху лицето си и срещна сърдития му поглед. — О, това ли? Не зная, може би са живели от векове в кутията.
— Такова нещо случвало ли се е с някоя от другите кутии?