— Мога ли просто да получа един поднос тук?
— Разбира се, мадмоазел. — Но слугинята прехапа долната си устна, разтревожена.
— О, и моля, извинете ме пред принца, но съм затънала в проучването, което той ме накара да направя.
Лицето на прислужницата отново светна и тя излезе от стаята. Веднага щом тя се скри от погледа й, Пейдж се сви на стола си, отчаяна от собственото си решение. Тя се втренчи с почти невиждащ поглед към огромното каменно огнище на отсрещната стена. Може би щеше да съумее да разсее раздразнението на Никоу. Може би го бе накарала да разбере, че каквото и да се бе случило, тя бе невинна — почти — страничен наблюдател като него.
Добре, нямаше смисъл да съжалява за вече пропуснати възможности. Тя седна изправена пред компютъра и се вглъби в работата си.
До края на следобеда бе направила предварителен преглед на повечето кутии. Повече от дузина съдържаха книжа, които не можеха лесно да бъдат картотекирани. Книжата сами по себе си бяха очарователни — едно своеобразно доказателство за това, как се променяше материалът през вековете. Някои от по-старите листове, но с по-високо качество на хартията, изглеждаха по-запазени даже от страниците с по-малка възраст.
Но тя трябваше да прегледа много книжа. Един ден вече бе почти изминал, а пред нея стояха още тринадесет кутии, преди да започне да пише брошурата. А и все още нямаше никакъв признак, че собственото й проучване щеше да се увенчае с успех.
Тя излезе за вечеря, но само след като Никоу повдигна повелително брадичката си към нея от вратата.
— Правете каквото искате на закуска и обяд, но искам да вечеряте с нас.
Пейдж се съгласи. Нямаше избор. Друго и не би предпочела.
Първо тя се върна в стаята си да вземе един душ. Ръцете й бяха много мръсни, покрити с праха на вековете. Поне се учеше да се ориентира сред познатите стаи без колебание. А и възпалението на крака й от инцидента на летището и нападението на гъските почти бе преминало, така че тя можеше да се движи бързо.
Когато пристигна, надникна в стаята. Милисънт не бе вътре. Добре — засега. Тя трябваше да се скара на пакостливата фея, но сега нямаше време. Облече си жълта блуза, шита по поръчка, и бежова пола.
Тази вечер Шарлот и Руди се присъединиха към тях в малката трапезария. И Алфред беше там. Очевидно той не бе обикновен прислужник. Отново носеше тъмен костюм, но този път с консервативна вратовръзка с индийски десен.
Никоу бе останал с неофициалните си дрехи отпреди — карирана риза и тъмни панталони. Всички останали отново седнаха, едва след като той зае мястото си начело на масата. Пейдж се опита да прецени настроението му.
— Докъде стигнахте с работата си този следобед? — попита той, като й подаде панера с хляб.
Като усети, че меко зададеният въпрос бе както изпитание, така и израз на интерес, Пейдж си пое дълбок дъх и му разказа после за своя компютърен каталог. Най-накрая заключи:
— Мисля, че постигнах много днес.
Той кимна. Тя не можеше да прецени дали той хареса или не отговорите й и реши да приеме това като добър знак; ако не одобряваше отговорите й, той със сигурност щеше да й го каже.
Ястията бяха също така вкусни, както преди.
— Предайте комплиментите ми на готвача — каза Пейдж на Мейбъл, която отново им сервираше.
Прислужницата се усмихна широко и направи реверанс.
— Благодаря, мадмоазел. — После побърза да излезе от стаята.
— Тя ли е готвачът? — изненадана попита Пейдж.
— Тя е учила в училището „Кордън Блю“ в Париж. — Никоу отпи глътка червено вино от изящна висока чаша.
— Бащата на Никоу основа образователен фонд за подпомагане на младежите в Даргентия — обясни Алфред. Прошарената му буйна коса образуваше ореол като от захарен памук около главата му.
С периферното си зрение Пейдж забеляза, че Руди се размърда и се обърна към него. Бялата му риза отново бе закопчана до врата. Той извърна главата си встрани, така че пред нея се разкриха издутите му като корабни платна ноздри. С втренчен поглед в чашата си с вино той каза меко с лек френски акцент: — „Ботушите от седмата лига“.
— Моля? — попита Пейдж.
— Както с онзи приятел от историята „Ботушите от седмата лига“, така и делата на монарсите на Даргентия в заточение се простираше надалече. Всички те сториха каквото могат, за да помогнат на народа си. Бихте могли да помислите и да отбележите това в брошурата.
— Ще го направя — каза Пейдж, а после попита Руди: — Къде сте живели преди освобождението на Даргентия?
Майка му, която попиваше подутите си устни с ленена салфетка, отговори вместо него:
— Ici. В град, искам да кажа. Разбирате ли, съпругът ми Уензъл бе чичо на Никоу…